Не че проявяваше някаква любезност, не че настроението му се бе подобрило – той просто беше решил да изпълни дълга си. Когато в един общ план върви с Биби по осветената от слънцето трева, той мърмореше недоволно, парирайки всеки опит да бъде успокоен или приласкан. Преди заснемането на този план Виктор седеше настрани, свил глава в раменете си, и с негодувание отхвърли предложението да му се сервира грог на снимачната площадка. Ето, идва моментът, в който можем да започнем работа. Той пристъпва, влачейки с мъка крака, подпрян на ръката на асистент-режисьора, лошото настроение е изцедило последните капки от силите му. Камерата е пусната в ход, клапата – ударена. И внезапно лицето му просветва, чертите му се омекотяват, той сякаш се изпълва със спокойствие и благост, с великодушие. Камерата не пропуска този чудесен момент. Запечата го успешно. Не го провали и лабораторията.
Подир много време ме осени предположението, че целият този театър, разиграван от Виктор с обещанието ми за грога в четири и половина, със старческата му злост, бе предизвикан просто от угнетяващ страх да не проличи някаква несъстоятелност, умора, нежелание или просто липса на талант. „Не искам, не мога, нямаш право да искаш това от мен, оттук нататък нито веднъж повече, не че ме е страх, не че не ми се ще, не, никога повече, веднъж завинаги заявих, че не искам, никому не съм длъжен, никой не може да ме накара, аз съм стар и измъчен, всичко това е безполезно, защо ме терзаете? Да ви вземат дяволите всичките, оставете ме на мира, направил сам каквото съм могъл, не ви ли е съвестно да съсипвате един болен човек, няма да се справя, няма, никога повече, плюя на идиотските ви снимки. Впрочем... я да опитам. Нека се сърдят на себе си. Ще се получи ужасно, другояче не може да бъде. Ще ида, та да видят, че вече за нищо не ме бива, че нямам сили. Ще докажа на онова проклето пале, че със старите и болни хора то не може да се отнася както му скимне. Ще получи желязно потвърждение за моята неспособност, която и бездруго, както е убеден, вече съм демонстрирал още първия ден.“
Не е изключено да е разсъждавал именно така. Ама че стар лицемер. Това е толкова типично, че аз не можех да разбера причината за неговото раздразнение чак до днес, когато се оказах в подобна ситуация. Времето на безгрижните забавления е отминало безвъзвратно, скуката и омерзението ти се хилят в лицето. Страхът, че няма да се справиш, че ще се изложиш, те атакува непрестанно и подяжда способностите ти. В миналото аз летях волно и повдигах със себе си другите. Сега се нуждая от тяхното доверие, от желанието им да работят с мен, те трябва да ме повдигат, за да ми се прииска да летя.
Когато започнахме да работим за втори път над постановката на „Мъртвешки танц“, лекарите бяха установили, че Андерш Ек страда от левкемия. Непоносимите му болки се облекчаваха от силно действащи лекарства. Всяко движение му причиняваше страхотни мъки, кулминацията на драмата – танцът със сабята – не беше постижима за него и ние отложихме работата над този епизод за по-нататък, тъй като лекарите бяха дали неопределено обещание, че с течение на времето болките ще стихват в резултат от провежданото лечение. Репетициите преминаваха по необичаен начин, времето едва-едва се влачеше. Всички ние разбирахме колко безнадеждни са нашите усилия, но на мен ми се искаше, по съвсем понятни причини, Андерш Ек сам да се откаже от участието си. Ала той не го правеше.
От началото на 40-те години работех с него рамо до рамо, двамата се карахме и обиждахме, помирявахме се, пак се сдърпвахме, преустановявахме отношенията си поради изблици на гняв, разкайвахме се и започвахме отново. „Мъртвешки танц“ трябваше да увенчае нашата дългогодишна съвместна работа и в тази постановка бяха ангажирани актьори от най-висока класа: Маргарета Крук и Ян-Улуф Страндберг.
Със смесено чувство на неприязън и печал аз наблюдавах как Андерш Ек влага в репликите на Капитана своя собствен страх от смъртта, отъждествявайки се напълно с този образ. Текстът на Стриндберг, в който той е обрисуван като жалък, донякъде смешен ипохондрик, се преиначаваше в тълкуванието на Ек и се пронизваше от стоически сдържан, но все пак изразяван отчетливо ужас на самурай. Това беше кошмарно, някак непристойно, безнадеждно, театърът се превръщаше в цирк.
Една сутрин ми предадоха молбата на Андерш Ек да го посетя в неговата гримьорна. Той седеше, положил ръце върху тоалетната масичка. Лицето му, посивяло от безсъние и болка, бе ярко осветено от есенното слънце. Андерш ми заяви, че слага оръжие, че постоянната употреба на болкоуспокояващи лекарства е дала отрицателно отражение върху здравия му разум, но вече е разбрал, че е използвал собствения си страх от смъртта, за да пресъздаде подобни настроения и у Капитана. И тъжно ме упрекна, че съм мълчал.