Събрахме се, аз и актьорите, в офиса на „Синематограф“, на последния етаж в старинна къща. Трябваше заедно да изчетем сценария на Есенна соната. Ингрид Бергман буквално ни оглуши с високия си глас, подкрепен от съответна мимика и жестове – отрепетирани и установени пред огледалото. Всички бяха шокирани. Заболя ме глава, а скриптерката излезе навън и заплака от ужас: от 30-те години насам никой от нас не бе чувал такива фалшиви интонации. Звездата беше направила самоволно съкращения в текста и декларира, че няма да произнесе нито една неприлична дума.
Освен всичко друго тя заяви, че сюжетът е прекалено скучен, че в него би могло да се внесе оживление посредством някоя и друга шега. „Защо си такъв досадник в своите писания, Ингмар? В живота си иначе забавен.“ Прослуша прелюдията на Шопен, кулминация в първата част на филма, която отначало свири дъщерята, а сетне майката. „Боже мили, що за скука! И нима ще трябва да свиря това парче два пъти? Ингмар, ти не си нормален, публиката ще заспи, я намери нещо по-красиво и малко по-кратко – от това тук навява такава тъга, че ще си умра от прозевки.“
Ингрид Бергман изпълнява ролята на прочута пианистка. Всички пианисти са страдали от болки в гърба, с изключение може би само на Рубинщайн. Пианистът, когото го боли гърбът, обича да лежи на пода и да се протяга колкото може повече. Искаше ми се в един от важните за нея епизоди Ингрид да лежи на пода. Тя се изсмя: „Ингмар, скъпи, ти съвсем си откачил. Та нали това е сериозна сцена. Как ще играя сериозно, легнала на пода? Това ще е комично, зрителите ще се кикотят. Разбира се, в цялата тази плачевна история има и други неща, които могат да ги разсмеят, но защо искаш това да стане непременно на най-неподходящото място във филма? Как ще го обясниш?“
Извънредно сложният ни снимачен период започна под знака на тревожни поличби. Застрахователното дружество отказа да застрахова Ингрид Бергман, която бе оперирана от рак. Седмица след като бяха започнали снимките, от Лондон, където Ингрид бе ходила на поредни изследвания, съобщиха, че са открили нови метастази и тя незабавно трябва да се подложи на операция и облъчване. Ингрид заяви, че преди това ще завърши филма, и делово попита дали ще можем да съкратим периода на нейното участие в него с няколко дни. Ако това се окажело невъзможно, тя щяла да остане тук колкото е необходимо.
Продължаваше да работи тъй, сякаш нищо не се бе случило. Мърморенето от първите дни отстъпи на храбър професионален щурм на ролята. Като ме обвини в недостатъчна искреност, тя ме принуди да ѝ изложа всички свои възражения срещу нейния начин на игра. Казах ѝ каквото мислех, скарахме се, а после гледахме заснетия материал толкова пъти, колкото тя самата искаше.
В същото време Ингрид откриваше феномен, който ѝ бе непознат, въпреки дългогодишния професионален живот. Сред многобройните жени в снимачната група – силни, самостоятелни, обогатени от опит, както творчески, така и личен, – сред всички тези жени съществуваше сплотеност, близост като между сестри. Катинка Фараго, ръководителка на снимачната група, Ингер Першон, която отговаряше за костюмите, Сила Дрот, гримьорката, Силвия Ингмаршон, монтажистката, Ана Асп, сценографката, Шерщин Ериксдотер, помощник-режисьор, Ингрид, моята съпруга и администраторка, Лив Улман, актриса... Ингрид Бергман се присъедини с благодарност към тази крепко споена от приятелство група и получи кратки минути на отдих, дарени с несантиментална сестринска привързаност.
Във всички свои пътувания из широкия свят Ингрид винаги носеше със себе си ръждива метална кутийка, в която съхраняваше късчета лента с кадри, запечатали нейните детски и младежки години. Баща ѝ бил фотограф, понякога вземал назаем филмова камера. В продължение на 14 минути тези кадри ни показваха малко момиченце на коленете на майка си, истинска красавица, после същото момиченце в траурна рокличка край нейния гроб, измършавяло пубертетче, захилено, свирещо на пиано, девойка с мила усмивка, която полива рози в парник... Ингрид пазеше тази лента като зеницата на окото си. С голям труд успях да я измъкна, за да направим нов негатив и копие на похабената и почти неизползваема нитратна лента.
Към болестта си Ингрид се отнасяше с гняв и нетърпение, но нейното, инак силно тяло, отслабваше, болестта засягаше и мозъка ѝ. На снимките се държеше изключително дисциплинирано. След като дадеше израз на някакво свое несъгласие, тя обикновено се подчиняваше на предизвикалото го решение, а обстоятелството, че то биваше вземано от друг, оказваше върху нея стимулиращо въздействие. Една сутрин тя поривисто се извърна и ми залепи шамар (на шега?), като ме заплаши, че ще ме срине от бой, ако начаса не ѝ кажа как точно трябва да се подходи към тази и тази сцена. Разтреперан от гняв заради неочакваното нападение, аз отговорих, че хиляди пъти съм я молил да не прави нищо, че само нахалните любители си въобразяват, че могат и трябва да вършат нещо във всеки момент от работата. Със същия тон изразих съжалението си спрямо онези режисьори, с които тя е работила в дните на голямата си слава. Като си обменихме още някоя и друга реплика все в този дух, ние се разсмяхме и се отправихме към студията, където вече ни очакваха не без любопитство. Ингрид замлъкна, клепачите ѝ подпухнаха, сякаш от сдържани сълзи, чертите на лицето ѝ се омекотиха – кинокамерата запечата едно страдащо човешко същество.