Направихме и документален филм – почти пет часа дълъг в готов вид, – отразил работата ни над филма. Половин година по-късно Ингрид, която пристигна да ни погостува на Форьо, поиска да го види, макар в него да имаше моменти не особено ласкателни за самата нея. Когато го изгледахме, тя поседя няколко минути, без да продума, твърде нетипично за нея, а сетне изрече с неподражаема интонация: „Този филм трябваше да видя, преди да започнем снимките“.
Веднъж двамата с нея седяхме на изтъркано кожено канапе, всеки свит в своя ъгъл, зад декора, очаквайки осветителите да привършат работата си. Помещението бе обгърнато в полумрак. Ингрид няколко пъти прокара длан по лицето си – жест, необичаен за актриса, – въздъхна дълбоко и ме погледна без усмивка, без да търси съчувствие. „Нали знаеш, че живея назаем. – И внезапно се усмихна. – On borrowed time.“
Един от нашите най-велики актьори на всички времена, гениален интерпретатор на безчет крале, герои, негодници, лъжци, смешни глупаци, Стриндбергови образи и на още много крале, сподиряни от истинско шествие на величествени сенки, заболя от нарушение на кръвообращението в левия крак. Налагаше се операция. Той отказа и беше обхванат от страх пред смъртта.
За него театърът бе Животът, а Драматен – Сигурността. Сега между него и Смъртта се настани само Пустотата. Въпреки мъчителните болки обаче той продължава да играе. След една премиера му благодарих за великолепното изпълнение. Той седеше в гримьорната си, неразгримиран, загърнат в мръсен халат, вдигнал болния крак върху масата. Погледна към мен с хладно презрение в огледалото и произнесе: „Махай се оттук с отвратителните си комплименти. Прекрасно знам какво искаш да кажеш“.
Кралете, негодниците, Стриндберговите образи, шарлатаните и смешните глупаци, известни ни от детските години, мълчаливо се тълпяха около него. Ненавистта на актьора бе кристално прозрачна. За него аз бях не ръководителят на театъра, изразил своя възторг, а лицемерна свиня, превърнала неговото актьорско фоайе в кафене, запратила го от Голямата сцена на Малката, отказала да му повери ролята на крал Лир. Носех вина за болката в неговия почернял крак, бях пуснал Смъртта от склада за реквизит.
След като постепенно се лиши от всички роли и от участие в представленията изобщо, той продължаваше да идва в театъра и заставаше до табелата за обяви, та всички да го видят. Гневеше се подобно на Филоктет – небръснат, неумит, подпийнал. В хипнотичния поглед на сините му очи личеше ужас, той се вкопчваше в минаващите покрай него, държеше ги за яките и изригваше омразата си към „Хитлер-Бергман“. Тишината се сгъстяваше, сенките ставаха безоки, отломките от счупеното огледало отразяваха празнота. Ехото от познатия кадифен глас отекваше по стълбите, всички се измъчваха, мълчаха, никой не му отговаряше. Ден подир ден той89 разиграваше своя последен и чудовищен спектакъл в театъра, където бе крал на кралете. Шествието от сенки го следваше, мълчаливи, ясно различими: Непознатият, Хамлет, Ричард III, Йоландер, Хикори, Бащата, Брендел, Капитан Едгар, Орин, Джеймс Тайрън, Едип, Пий VII, Офицерът, Густав Васа, Йоран Першон, Старецът Хумел, Густав III, Карл XII.
89 Има се предвид актьорът Ларш Хансон, вече споменат тук. – Б. пр.
17
В Драматичния театър дойдох направо от Градския в Малмьо, успях – въпреки превъзходните актьори – да осъществя слаб спектакъл по „Чайка“ и поисках отпуск, за да се посветя на работата си по един филм. Внезапно се бях сдобил с успех, с пари, беше ме напуснала неврозата, причинявана от непрекъснатите финансови проблеми.
Омръзнал ми беше бохемският начин на живот и аз се ожених за Кеби Ларетей, концертираща пианистка. Преместихме се в разкошна вила в Юршхолм, където се отдадох на добре подреден буржоазен живот. Всичко бе ново, всичко бе един вид героическа постановка, която не закъсня да се превърне в поредната героическа катастрофа. Двама души, които търсят своята идентичност, които се стремят към сигурност, написват взаимно ролите си и ги приемат, за да постигнат съгласуваност в своя съвместен живот. Маските бързо се пропукват и падат на земята при първата буря. Никой няма търпението да огледа лицето на другия – двамата викат, извърнали погледи: виж ме, гледай ме, но не се гледат. Усилията са напразни. Две самоти са един факт, неуспехът – една непризната реалност. Пианистката заминава на турне, режисьорът режисира, а детето се поверява на компетентни грижи. Отвън бракът изглежда стабилен, успехът е негов важен компонент. Декорът е изискан, а осветлението – умело аранжирано.