Един следобед ми се обади министърът на културата и ме попита дали не бих искал да стана директор на Драматен. Срещнахме се и той изложи онова, което искаше. Да направя от Драматен един модерен театър – макар и блестящ, сега е старомоден в организацията и администрирането си. Изтъкнах, че това би струвало доста пари. Министърът отвърна, че ако аз приема предложението, той ще отпусне необходимите средства. Незапознат с пределната условност на щедрите обещания, давани от политиците, аз не пожелах нашата договореност да се фиксира писмено, а го уверих, че ще положа максимални усилия, независимо от трудностите, които ще изникнат. Министърът заяви, че думите ми прозвучали като чудесна програмна декларация, и така станах шеф на Драматен.
Мисля, че първата реакция в Къщата90 е била относително положителна. Ръководството без съмнение се е почувствало засегнато, тъй като то, заедно с директора, който трябваше да напусне, определило другиго за негов заместник, но обидата беше преглътната и аз бях посрещнат с безукорна вежливост.
Предшественикът ми бе държал в тайна – по тактически причини – обстоятелството, че напуска, колкото е било възможно по-дълго. Затова получих само половин година като срок да подготвя първия си сезон. А за пролетта имах ангажимент и към телевизията с една голяма постановка, през лятото щях да правя филм.
Организацията, която бе предоставена на мое разположение в театъра, не беше ефективна. Изобщо нямаше драматургичен колегиум. Шестимата щатни режисьори се държаха настрана, изчаквайки. Прочит на пиеси, схема на репетициите, съставяне на договорите и планиране изобщо бяха дейности, които се извършваха отделно една от друга и по индивидуално усмотрение.
Сред първите ми мерки като директор бе да демократизирам процеса при вземането на решения. Избрахме за модел Виенската филхармония и така се излъчи представителство на ансамбъла, избрано от всички и състоящо се от петима актьори. Заедно с директора те щяха да ръководят театъра, да носят отговорност за репертоара, да ангажират изпълнители, да участват при разпределението на ролите с поглед също върху финансите и администрацията на театъра. В случай на различия в становищата се предвиждаше гласуване, при което всички, включително и шефът, имаха по един глас. На свой ред представителството отговаряше пред ансамбъла. По този начин възнамерявахме да предотвратяваме т.нар. „политика в коридорите“, неверните слухове, интригите.
Актьорите приеха моето предложение с известно двоумение. Винаги е по-удобно да си пасивен и да се оплакваш от нецелесъобразността на едно или друго решение, взето през главата ти, отколкото да споделяш част от отговорността. Мнозина изразяваха опасения относно смисъла и ползата от подобно тяхно представителство в ръководството – опасения, които в скоро време бяха напълно опровергани. Оказа се, че въпросното представителство изцяло пое своята отговорност и най-сериозно се захвана с делата на театъра. С наистина учудваща безпристрастност се правеше разграничение между обективно и субективно, надмогваха се тесните частни интереси. Към колегите си членовете му се отнасяха с уравновесена критичност и с разбиране. Един ръководител, достатъчно силен, за да управлява съвместно с такова представителство, би могъл да извлече огромна полза от неговата подкрепа – или критика.
Административният отдел нямаше достатъчно служители и тези, с които разполагаше, бяха претоварени със задачи. Секретарката на шефа на театъра в същото време осъществяваше и връзките с медиите. Шивалните бяха пред разпад. Сценографите, назначени на щат, все боледуваха или бяха алкохолици. Понятието „комуникация“ бе сякаш непознато. В сградата на Драматен имаше един огромен ресторант, известен с лошата си кухня и съмнителна клиентела. Заедно с министъра обиколихме помещенията му. Там, където месото се режеше и обработваше, канализационната тръба беше запушена, подът бе залят с нечиста вода, а по плочките, с които бяха облицовани стените, се бе натрупала мазнина, личаха нечистотии, сивите отблъскващи червейчета на кир.