Лятото беше горещо, нито аз, нито съпругата ми обаче имахме време или желание да потърсим вила за летен отдих. Продължавахме да живеем в Юршхолм, парализирани от жегата, натежала като гръмотевичен облак, и от неизменно лошото ни настроение.
В дневника си, който водех от време на време, съм записал: „Животът има точно такава стойност, каквато му придаваш“ – формулировка, всъщност доста банална. За мен обаче смисълът ѝ бе замайващо нов – дотам, че не бях в състояние да го асимилирам.
91 Кралският драматически театър – Драматен, съществува от ХVIII в., когато е основан от крал Густав III (1746–1792) през 1788 г. – Б. р.
92 Хари Мартинсон (1904–1978) – един от най-големите шведски писатели, носител на Нобелова награда за литература, член на Шведската академия, поет, белетрист, драматург. – Б. р.
Моят постоянен асистент, Тим, изкара едно тежко лято. Беше танцьор в Градския театър в Малмьо, но поради ниския си ръст така и не получи някоя от големите роли, въпреки че го биваше. Когато навърши 42 години, той се пенсионира и аз го взех за свой помощник. След като осъществих международен пробив, ежедневието ми се усложни доста от гледна точка на практическите проблеми. Някой трябваше да отговаря по телефона и да води кореспонденцията ми, да следи за приходите и разходите, да движи основните организационни проблеми, да носи отговорността на моя „дясна ръка“.
Тим беше спретнат, симпатичен човек с високо чело, боядисана коса, неголям, добре оформен нос и по детински широко разтворени сини очи с дълги мигли. Устата му представляваше бледа ивица, но не образуваше гънка, издаваща някаква горчивина. Беше точен, бързорек и с приятен характер, влюбен в театъра, ала ненавиждан от посредствените хора в него.
Съжителстваше щастливо с приятел, който беше женен и имаше няколко деца. Съпругата, умна жена, бе разрешила тази връзка и я подпомагаше. За мен Тим беше извънредно необходим, над нашата дружба не тегнеха никакви усложнения. Трагедията се разрази внезапно и без предварителни признаци. Приятелят на Тим се влюби в другиго. Тим беше изхвърлен от вдъхващия сигурност семеен кръг и от спокойствието, каквото предоставя постоянното съжителство с любим човек. Затъна безнадеждно в тресавището на алкохолизъм, злоупотреба с лекарства и сексуалност от най-брутален вид. Нежността и приятелството се видоизмениха в мъченичество, проституиране и неприкрито експлоатиране от други. Спретнатият, пунктуален, изпълнен с чувство за отговорност Тим започна да занемарява задълженията си и се явяваше на обществени места със странни типове, които го малтретираха.
Понякога изчезваше в продължение на дни, понякога не идваше на работа под претекст, че имал стомашен грип, все стомашен грип. Убеждавах го да потърси помощта на психиатър – съветите ми не помагаха. Широко разтворените сини очи придобиха матовост и бяха непрестанно зачервени, тясната уста сега издаваше горчивина, гримът, който полагаше върху лицето си, ставаше по-небрежен, косата му израсна и се прошари, а от дрехите му се носеше воня на застоял цигарен дим и парфюми. „При нас, хомосексуалистите, не съществува вярност, защото не можем да имаме деца един от други. Как мислиш, нали бих могъл да бъда добра и грижлива майчица? Живеем с носове, напъхани в лайната до такава степен, че започваме да се задушаваме. Няма истинска нежност и близост, нали? Не вярвам в спасението в християнския смисъл – не, пълна уста и нещо отзад, ето моето евангелие. За нас двамата дори е по-добре, че нямаме физическа връзка. Това само би довело до ревност и неприязън, макар да е досадно, че ти не искаш да опиташ, дори съвсем, съвсем малко. Аз впрочем съм по-богатият от двама ни, защото съм хем жена, хем мъж. А освен това съм и много по-умен от теб.“
Тим издъхнал в една неделна сутрин, докато приготвял закуската си, облечен в смешна дреха – с Патока Доналд, изрисуван върху кухненската му престилка. Строполил се на пода и останал така, умрял вероятно за няколко секунди. Нелош свършек за такъв малък и смел човек, който се плашеше много повече от милостивата Смърт, отколкото от зверския живот.
За хора в „Алцест“ Алф Шьоберг беше подбрал млади, високи и стройни актриси, сред които бе и обещаващата Маргарета Бюстрьом, току-що завършила театралното училище. Друг режисьор искаше да я ангажира за изпълнителка на централна роля. Преместих я на своя глава, без да питам Шьоберг. Решението ми беше одобрено от представителството на актьорите и разпределението на ролите бе обявено на таблото за вътрешна театрална информация. Няколко часа по-късно се разнесе ръмжене, което проникна през двойните врати и дебелите цял метър стени на инак така добре изолирания шефски кабинет. Последва го шум и нов рев. Алф Шьоберг нахлу при мен, побледнял от гняв, и поиска незабавно да върна Маргарета Бюстрьом при него. Обясних му, че това е невъзможно, че тя най-сетне получава чудесен шанс за изява и че няма да търпя да ми се заповядва. Шьоберг изрева, че ще ме халоса по муцуната. Отдръпнах се зад масата за съвещания и изрекох нещо за просташки номера и фасони. Вбесеният режисьор кресна, че работя срещу него още от първия ден на своето шефство и че сега съм прехвърлил всякаква мярка. Пристъпих към него и го подканих да ме удари веднага, щом е убеден, че такъв аргумент ще има някакво въздействие. Насилих се да се усмихна криво-ляво. Лицето на Шьоберг се гърчеше, цялото му тяло се тресеше. И двамата дишахме тежко. Той заяви, че от мен ще се разхвърчат пух и перушина. В същия миг осъзнахме цялата комичност на ситуацията, но до смях все още не ни беше...