Шьоберг се стовари на най-близкия до мен стол и ме запита как е възможно двама сравнително добре възпитани люде да се държат дотам идиотски. Обещах да му върна Маргарета Бюстрьом, ако представителството приеме тази промяна. Той изрази презрението си с красноречив жест и напусна кабинета ми. Когато се видяхме отново, не коментирахме този инцидент. И впоследствие имахме бурни конфликти, но се държахме един към друг вежливо, без хъс и враждебност.
Беше Коледа на 1930 г., когато за пръв път стъпих в Драматен. Представяха приказната пиеса „Клас Големия и Клас Малкия“ на Йейерщам. Режисьор бе Алф Шьоберг – тогава 27-годишен. Това бе втората му постановка. Помня я до подробности – помня светлината, картините, изгрева над малките елфи в национални носии, лодката по рекичката, старата църква със Св. Петър като вратар, напречния разрез на къщичката. Седях на втория ред на втори балкон, почти до изхода. Понякога, в спокойствието, което се възцарява в театъра между репетициите и вечерните представления, аз пак сядам на това свое място, разрешавам си да се поддам на носталгията и с всеки удар на своя пулс чувствам как тази непрактична и овехтяла зала е моят истински дом. Потънала в тишина и полумрак, тя е – след дълго двоумение реших да напиша – началото и краят, и почти всичко между тях. Така написани, думите може би придобиват претенциозен и преувеличен смисъл, но по-точно определение не мога да намеря и затова ще го повторя пак: началото и краят, и почти всичко между тях.
Веднъж Алф Шьоберг разказваше, че никога не е използвал линийка или сантиметър, за да нарисува повърхността на сцената при нахвърлянето на скица за разположението на детайлите в една картина. Ръката му знаела точните пропорции.
И така, той останал в Къщата от дебюта си като емоционален млад актьор (неговата учителка Мария Шилдкнехт казваше за него: беше извънредно талантлив млад актьор, но толкова мързелив – че предпочете да работи като режисьор). И не напусна Къщата до самата си смърт, гастролира 2–3 пъти в други театри, но остана в нея – в пределите на Драматен той бе едновременно властелин и затворник. Мисля, че не съм срещал друг човек, изпълнен с толкова много вътрешни противоречия: лицето му напомняше маска на палячо, изцяло контролирано от силна воля и безскрупулен чар. Зад тази съзнателно изградена фасада обаче съжителстваха бурно или хармонично социалната несигурност, интелектуалното страдание, самопознанието, собствените заблуди, смелостта и страхливостта, черният хумор и жестоката сериозност, мекотата и грубостта, нетърпението и безкрайната търпеливост. Подобно на толкова други режисьори, и той играеше ролята на режисьор. И тъй като бе талантлив актьор, изявата му убеждаваше: визионер и практик.
Аз лично никога не съм мерил ръст с Шьоберг. В театъра той ме превъзхождаше – факт, който бях приел спокойно, без огорчение. Тълкуванията му на Шекспир считах за съвършени. Към тях нямах какво да прибавя – той знаеше повече от мен, бе прозрял по-надълбоко и бе пресъздал онова, което бе видял.
Щедростта му често се натъкваше на дребнава и злостна критика. Не подозирах, че се е чувствал дотам засегнат от заядливостта на разни сивкави до невзрачност особи.
Особено поразен бе той от нашата провинциална културна революция. За разлика от мен Шьоберг бе политически ангажиран и говореше за театъра като за оръжие. Когато движението се развихри и в Драматен, той бе готов да застане на барикадите редом с младите. Огромно бе огорчението му, когато трябваше да прочете, че Драматен трябва да се срине до основи, да се опожари, а Шьоберг и Бергман – да се обесят на часовника на Торнберг93 на площад „Нюбруплан“.