Не е изключено някой ден храбър изследовател да дръзне да проучи как събитията от 60-те години пряко и косвено ощетиха нашата култура. Не е изключено, но не е вероятно. Разочаровани революционери продължават да седят, вкопчени в писалищата си по разни редакции, и с печал твърдят, че „обновлението ни се размина“. Те така и не могат да разберат (пък и как биха могли), че техният принос бе смъртен удар срещу едно развитие, което в никакъв случай не бива да се откъсва от корените си. В други страни, където различни идеи се обсъждат успоредно, традицията и образованието не бяха ликвидирани. Това стана само в Китай и Швеция, където творците и педагозите бяха подложени на издевателства и унижения.
Самият аз, пред очите на сина си, бях изгонен от Държавното театрално училище. Когато заявих, че младите питомци там трябва да усвоят техниката на актьорската игра, за да могат да внушават революционните си послания, те размахаха малката червена книжка94 и ме освиркаха, подмазвачески подкрепяни от тогавашния ректор на училището Никлас Бруниус.
Младите се организираха бързо и ловко, завзеха медиите и обрекоха нас – по-възрастните и износените, на жестока изолация. Лично аз не страдах от пречки в работата си. Имах публика в чужбина, тя ме обезпечаваше финансово и поддържаше у мен добро самочувствие. Отнасях се с презрение към този фанатизъм, който бях вкусил в детството си: същия емоционален бълвоч, само по-различен по съдържание и съставки. Вместо да повее свеж вятър, у нас се въдвориха деформации, сектантство, нетолерантност, страхливо подмазвачество и злоупотреби с властта. Моделът оставаше непроменен; идеите се бюрократизираха и корумпираха. Понякога нещата се развиват бързо, понякога – в продължение на столетие. През 68-а всичко стана сякаш светкавично. Щетите, които бяха нанесени за кратко време, бяха поразителни и трудно възстановими.
През последните години Алф Шьоберг осъществи няколко грандиозни замисъла. Преведе и обработи „Блага вест за Мария“ на Клодел, направи от тази творба забележителен спектакъл. Поднесе „Галилей“ на Брехт, иззидан сякаш от масивни каменни късове. И накрая – „Училище за жени“, игриво, стегнато, с наситена тоналност и в трактовка, лишена от сантименталност.
Стаите ни бяха в същия коридор зад втори балкон и често се срещахме, забързани стремглаво за или връщайки се от репетиция, за или от съвещание. Понякога присядахме на два разнебитени чамови стола, за да побъбрим, поклюкарстваме или поспорим. Рядко се отбивахме един при друг, никога не общувахме извън театъра, седяхме си така, на паянтовите столове. Понякога оставахме там часове, това се превърна в някакъв ритуал.
Днес, когато бързам към своята стая в сънно тъмния коридор без прозорци, просмукан от тютюнев дим, аз си мисля: ами ако се срещнем!
93 Часовник, издигнат през 1916 г. върху колона в дорийски стил пред сградата на Драматен на площад „Нюбруплан“ в Стокхолм. Изработен е от известния шведски часовникар Ф. В. Торнберг. – Б. р.
94 Тоест цитатника с напътствията на Мао към хунвейбините, които ги наизустявали и прилагали в унищожителния вихър на т.нар. „културна революция“ в Китай. – Б. р.
В град Йоребру бе построен нов театър. Драматен получи покана да придаде блясък на тържественото му откриване. За случая избрахме една неизвестна дотогава комедия на Ялмар Бергман, прочутия блуден син на този град. Произведението му е озаглавено „Метресата на негова милост“ и авторът е заимствал похватно, но надали особено оригинално, персонажи от друга творба – „Завещанието на негова милост“, плюс обаятелната, внезапно изникнала отнякъде, метреса. Помолих великолепния изпълнител на главната роля – Улуф Сандборг, да се нагизди отново в униформа и да си сложи изкуствен нос. Той се съгласи с удоволствие.
Малко преди да започнем репетициите, Улуф Сандборг заболя и беше принуден да се откаже от ролята. Предложих на Холгер Льовенадлер да го замести. Той прие без ентусиазъм, защото добре съзнаваше, че Сандборг бе Несравнимият и че хитроумните критици няма да пропуснат повода да се впуснат в неласкателни за него съпоставки. Няколко дни преди заминаването ни за Йоребру режисьорът Пер-Аксел Бранер получи пристъп на лумбаго и трябваше да си остане вкъщи. Аз бях здравата настинал от седмица-две, но сметнах за необходимо да присъствам на тържеството, за да произнеса очакваната реч и да поднеса подаръци.
Новият театър се оказа огромно чудовище от бетон, взидал в стените си истинско презрение спрямо актьорското изкуство. Към това следва да се добави, че Йоребру притежаваше една от най-красивите театрални сгради в цялата страна, която обаче с типично шведско безразличие към традицията в областта на културата бе оставена да се срути.