В деня преди премиерата репетирахме и нагласихме осветлението. Андерш Хенриксон, който изпълняваше ролята на Викберг, внезапно се разболя, получи тежък световъртеж и взе да губи паметта си. Отказа помощта на лекар и реши да играе, защото инак планираното тържество нямаше да се състои. Сутринта в деня на премиерата аз имах 40 градуса температура и непрекъснато повръщах. Предадох се и нашият директор по икономическите въпроси пое управлението на кораба.
Празникът започна. Ларш Форшел95 бе написал чудесно встъпление, което Биби Андершон прочете в костюма на Приказката от едноименната творба на Ялмар Бергман – нейна бляскава роля. Тъкмо го подхващаше, когато един мъж, седнал на втория ред, се строполи мъртъв. Изнесоха го и встъплението продължи в доста тягостна атмосфера. Андерш Хенриксон се чувстваше все по-зле, но настояваше да изкара представлението. А то бе наистина ужасно – в него суфльорът изпълни главната роля. Критиците ни съсипаха, а вместо благодарност за мъжеството Андерш Хенриксон получи от тях само упреци.
В театъра всички са суеверни, което е и разбираемо. Изкуството ни е ирационално, в някаква степен необяснимо и постоянно изложено на капризите на случайността. Задавахме си въпроса (естествено, на шега) дали Ялмар Бергман няма пръст в затрудненията, на които се натъкнахме. Сигурно не е искал да представяме тази негова пиеса и е направил опит да ни попречи.
Много пъти съм имал подобни изживявания. През последните години Стриндберг например ми демонстрира своето неодобрение. Щях да представям отново „Мъртвешки танц“, полицията ме арестува. Щях да правя „Мъртвешки танц“ пак: Андерш Ек заболя тежко. Репетирах „Игра-сън“ в Мюнхен и актьорът, който играеше Адвоката, полудя. Години по-късно работех над постановката на „Госпожица Юлия“ – сега пък полудя Юлия. Планирах да осъществя спектакъл по тази драма в Стокхолм и актрисата, която бях набелязал за ролята на Юлия, забременя. Когато пристъпих към „Игра-сън“, сценографът изпадна в депресия. Дъщерята на Индра забременя, а аз получих някаква тайнствена и трудно лечима инфекция, която в крайна сметка изложи на риск цялото начинание. Толкова пречки едва ли са случайно явление. По някаква причина Стриндберг направо не ме искаше. Тази мисъл ме натъжаваше, защото аз го обожавам.
Една нощ обаче той ми позвъни и ние си уговорихме среща на бул. „Карлавеген“. Бях стреснат и изпълнен с почит, но не пропуснах да произнеса името му правилно: Огуст96. Той се държа приятелски, почти сърдечно, гледал „Игра-сън“ на Малката сцена в Драматен, но не обели нито дума за шеговитата ми и изпълнена с обич пародия на пещерата на Фингал.
На сутринта стигнах до извода, че трябва да очаквам период на немилост, щом съм се захванал със Стриндберг, но че поне засега недоразумението между нас е преодоляно.
Всичко това разказвам като весела история, ала дълбоко в детинското си сърце съм затаил чувството, че тя никак не е весела. Привидения, демони и други свръхестествени същества, без названия или роден край, ме окръжават още от най-ранно детство.
95 Ларш Форшел (1928–2007) – шведски писател, поет и преводач, член на Шведската академия. Често го сравняват с Карл Микаел Белман (1740–1795) – първия национален поет на Швеция – заради сатиричния тон, преобладаващ в неговите стихотворения и песни, чиято социална ангажираност не затъмнява светлото лирично начало, определящо за повечето от тях. – Б. р.
96 От 2012 г., когато в Софийския университет се състоя конференция, посветена на Стриндберг, българските скандинависти взеха решение малкото име на великия писател да се предава на български с минимална разлика в звученето му на шведски и български. Така от Август и Аугуст то стана Огуст, както е възприето да се транскрибира днес. – Б. р.
Когато бях 10-годишен, ме затвориха в моргата на „Софияхемет“. Един от портиерите на болницата се казваше Алгот. Огромен и недодялан, със сплъстена жълто-бяла коса, кръгла глава, бели вежди и остри сини очички. Ръцете му бяха дебели и синкавочервени. Алгот пренасяше труповете и най-охотно разказваше преживелици, свързани със смъртта и с мъртъвците, с агонията и клиничната смърт.
Моргата се състоеше от две помещения: параклис, където близките на покойниците се прощаваха със скъпите си същества, и вътрешна зала, където труповете биваха разхубавявани след аутопсията.
В един слънчев ден на още ранна пролет Алгот ме примами в тази вътрешна зала и дръпна чаршафа от току-що докаран труп. Беше на млада жена с дълга тъмна коса, пухкава уста и кръгла брадичка. Дълго я гледах, докато Алгот се занимаваше с нещо друго. Внезапно чух как външната врата хлопва и аз останах сам-самичък сред мъртъвците – още 5–6 трупа, освен този на младата жена, подредени върху специални плотове край стените и оскъдно покрити с чаршафи, по които жълтееха петна. Започнах да блъскам по вратата и да викам Алгот, но напразно. Бях насаме с мъртъвците, може би мъртъвци привидно, някой от тях можеше да се надигне и да ме сграбчи. Слънцето проникваше през млечнобелите стъкла на прозорците, мълчанието се трупаше върху мен, образувайки сякаш купол, достигащ до небето. Ударите на сърцето ми отекваха в ушите, дишах с мъка и усещах ледена топка в стомаха си, кожата ми настръхна.