Лека-полека станах на крака, но не бях напълно оздравял – все имах температура, което продължаваше дни наред. Тогава ме настаниха в „Софияхемет“, за да ми направят пълни изследвания. Стаята ми гледаше към парка, към жълтата къща на пастора, кацнала на хълма, към погребалния параклис, където все влизаха или излизаха хора, облечени в черно, със или без ковчези. Бях се върнал обратно до нулевата точка.
Колкото можех по-често отивах в театъра, за да разсейвам мълвата, че предстои да го напусна. Състоянието ми впрочем се влошаваше. Внезапно ме сполетя и нарушаване на равновесието. Оказах се принуден да зяпам в една точка на стаята, и то без да помръдвам. Достатъчно бе да накривя леко глава, и стените и мебелите сякаш се сриваха върху ми, та повръщах. Имах вид на старец, ходех едва-едва, внимателно стъпвайки с единия крак преди другия, държах се здраво за рамките на вратите и говорех съвсем бавно.
Имаше дни, когато неразположението изчезваше и аз ставах почти нормален. Ингрид фон Росен – скъпа моя приятелка, ме натовари в колата си и ме откара в Смодаларьо. Беше ветровит, но слънчев ден през април, над северните склонове на планината прехвърчаше сняг, ала в подножието им беше топло. Седнахме на стълбите пред входа на лятната къща край стария дъб, подкрепихме се със сандвичи и бира. С Ингрид се познавахме от 7 години. Нямаше какво толкова да си кажем, но ни беше приятно заедно.
Спазвах болничния режим: ставане рано, закуска, евентуална кратка разходка из парка, телефон в театъра за обсъждане на новите бедствия там, прочит на вестниците и сядане пред масата за работа, за да проверя дали съм годен за резултатно творческо усилие.
Трябваше да чакам цял месец или дори повече, преди образите – безкрайно неохотно – да се освободят от моето съзнание и да разрешат пресъздаването им в колебливи думи и мъгляви словосъчетания.
Имах договор със „Свенск Филминдустри“ за филм, чиито снимки трябваше да започнат през юни – някакъв буламач, озаглавен „Канибалите“. Още в края на март аз разбрах, че това начинание няма да успее, и затова предложих малък филм с две жени. Когато шефът на фирмата учтиво попита за какво ще става дума в него, аз уклончиво отговорих, че в него ще се разказва за две жени с големи шапки, седнали на бряг и погълнати от това да сравняват ръцете си. Шефът запази самообладание и ентусиазирано заяви, че идеята била блестяща. Така в края на април аз бях принуден да седя край работната маса в болничната ми стая, загледан в първите прояви на пролетта в градината на пасторския дом и около моргата.
Двете жени все така сравняваха ръцете си. Един ден забелязах, че първата е няма като мен, а втората – речовита, решителна и грижовна, пак като мен. Нямах сили да пиша сценарий от класически тип. Сцените възникваха без особени трудности, почти невъзможно беше да съставям думи и изречения. Връзките между механизмите на въображението и зъбчатото колело на материализирането на хрумванията бяха прекъснати или тежко нарушени. Знаех какво трябва да кажа, ала не бях в състояние да го сторя.
Работата напредваше от ден на ден с охлювни темпове, прекъсвана от пристъпи на треска, вестибуларни смущения, умора, предизвикана от обезвереност. Сроковете започнаха да стават все по-кратки. Трябваше да се ангажират актьорите. Тогава ми хрумна нещо. Един-два пъти седмично вечерях у моя стар приятел и лекар Стюре Хеландер. Той беше запален любител фотограф. В Норвегия, край Луфутен, бяха снимали „Пан“ на Хамсун, но с мамещо изменено заглавие – „Кратко е лятото“. Хеландер и съпругата му посетили мястото на снимките, понеже се познаваха добре с Биби Андершон. Докторът направил там много снимки. Тъй като обичам да гледам фотографии, той ми изсипа урожая си, съставен главно от изображения на съпругата и планината, но също и други, две от които привлякоха вниманието ми: Биби Андершон седнала пред ламперия от тъмночервено дърво. Край нея – актриса, която хем ѝ приличаше, хем бе различна от нея. Познавах тази млада жена, преди година беше посетила Драматен с делегация на норвежки актьори. Казваха, че е многообещаваща, вече бе играла както Юлия, така и Маргарета. Името ѝ беше Лив Улман.
Потърсих двете дами, които обаче бяха заминали със съпрузите си на ваканция в Югославия веднага след привършване на снимките.
Когато сезонът в Драматен приключи, аз най-сетне подготвих окончателно сценария и се срещнах с моите актриси, колкото зарадвани, толкова и сепнати от задачата, която им предстоеше.