На пресконференцията отново получих вестибуларни смущения. Когато фотографите настояваха да ме щракнат под някоя бреза заедно с дамите, трябваше да откажа. Не бях в състояние да помръдна. Снимката представя три бледи, сякаш обзети от някакъв страх лица, наклонили глави наляво. Когато Шел Греде видя тази снимка, каза: „Старата примадона е извела хрътките си на разходка“.
Началото на снимачния период бе уточнено и площадка за екстериорите стана Форьо. Изборът бе лесен. От много години насам изпитвах тайна любов към този остров. Това всъщност е за учудване – израсъл съм в Даларна. Рекичката, планинските хребети, горите и пасищата са пейзажът, вписан в глъбините на моето подсъзнание. А ето че Форьо го измести оттам.
Стана по следния начин: през 1960 г. започнах работа над филм, озаглавен Като в огледало. В него щеше да се разказва за четирима души на един остров. В самото му начало те изникват от развълнуваното море, обгърнато в полумрак. Исках, без да съм бил някога там, снимките да се направят на Оркни, край бреговете на Великобритания. Продуцентите обаче закършиха ръце, завайкаха се, че това щяло да струва много пари, и ми предоставиха на разположение хеликоптер, с който бързо да огледам шведския бряг. Направих това и се завърнах по-убеден от всякога, че снимките трябва да се правят на Оркни. Администрацията, почти изпаднала в отчаяние, спомена Форьо. Този остров напомнял за Оркни. А щяло и да излезе по-евтино. И по-практично. По-достъпно.
За да приключим с дискусиите по въпроса, в един буреносен априлски ден ние посетихме Готланд, за да огледаме на бърза ръка Форьо и окончателно да решим въпроса в полза на Оркни. Раздрънкано такси ни посрещна във Висбю и през дъжд и сняг ни отведе на пристана на ферибота. След като доста попътувахме по море, ние стъпихме на Форьо. Залитахме по заледените и криволичещи пътища покрай бреговете на острова.
Във филма има кораб, претърпял корабокрушение и изхвърлен на брега. След един завой, покрай стръмна скала, видяхме тези развалини: руски риболовен кораб, досущ такъв, какъвто го бях описал. Старата къща би трябвало да се намира насред неголяма градина със стари ябълкови дървета. Намерихме градината, къщата можехме да построим. Трябваше да има каменист бряг, не след дълго го съзряхме – простираше се, лъкатушейки, чак до вечността.
Таксито накрая ни отведе при обветрените чукари в северната част на острова. Заслонени от бурята, ние се взирахме с насълзени очи в тайнствените изображения на богове, вдигнали тежки чела към прибоя и смрачаващия се хоризонт.
И всъщност не знам какво точно стана. Ако искам да прозвучи тържествено, бих казал, че намерих своя пейзаж, своя истински дом. Ако искам да го обърна на шега, ще река, че в случая имаше любов от пръв поглед.
Споменах пред Свен Нюквист, че бих искал да живея на този остров до края на живота си, че ще си построя къща там, където бе издигната бараката за снимачния екип. Свен ме посъветва да потърся терен пò на юг. И там днес се издига домът ми. Построих го през 1966–1967 година.
Привързаността ми към Форьо се дължи на няколко причини: най-напред интуицията ми изпрати съответни сигнали – това тук е твоят пейзаж, Бергман. Пейзаж, който съответства на най-съкровените ти представи за форми, пропорции, цветове, хоризонти, звуци, мълчания, светлини и отражения. Тук има сигурност. Не питай защо, обясненията биха били разсъждения нахалост. Ето например: в своята работа ти търсиш простота, хармония, освободеност, дихание, напрежение. Пейзажът на Форьо ти предоставя всичко в достатъчна степен.
Друга причина: трябва ми противовес на театъра. На брега мога да дам израз на чувствата си, да крещя. Най-много да стресна чайка. Такова нещо на сцената би било равнозначно на катастрофа.
Сантиментални причини: тук бих могъл да се оттегля от света, да чета книгите, които не съм чел, да медитирам, да прочистя душата си. (Подир някой и друг месец обаче бях безнадеждно ангажиран с проблемите на жителите на острова – нещо, което намери отражение във филма ми Документ за Форьо, 1970.)
Още една причина от сантиментално естество: докато снимахме Персона, аз и Лив се влюбихме един в друг. Обзет от грандиозна заблуда, аз построих на този остров къща с намерението двамата да заживеем в нея. Забравих да питам Лив какво тя самата би искала. Разбрах го по-късно – от нейната книга „Промяна“. Това, което тя споделя в нея, е, общо взето, емоционално коректно. Остана там с мен няколко години. Борехме се с демоните си, доколкото можехме. После Лив отиде да се снима в ролята на Кристина в Изселниците97. Тази роля я отведе надалеч. Знаехме, че така ще бъде, когато тя заминаваше.