Самотата е поносима, когато е породена от собствен избор. Затворих се в себе си, съблюдавах педантичен дневен режим: ставах рано, разхождах се, работех, четях. В пет часа пристигаше една съседка да ми сготви, да измие съдовете и след това си отиваше. В седем часа бях отново сам.
Имах основание да демонтирам машината и да разгледам съставните ѝ части. Не бях доволен от последните си филми и постановки, но това чувство възникна впоследствие, със закъснение. Докато работата по тях още не беше привършена, аз охранявах и себе си, и своите произведения от унищожителна самокритика. Едва сетне бях в състояние да съзра пропуските и слабостите, които бях допуснал.
97 Първата част от екранизацията на пространния романен цикъл на Вилхелм Муберг (1898–1973) – шведски писател, отразил в четирите части на този епос („Изселниците“, 1949; „Заселниците“, 1952; „Строителите на нов живот“, 1956 и „Последното писмо до Швеция“, 1959) перипетиите и нерадата участ на шведската емиграция в САЩ през втората половина на ХIХ в. От доста години насам в анкетите сред широка читателска публика в Швеция за най-любими книги от шведски автори тетралогията на Муберг заема първо място. – Б. р.
18
През пролетта на 1939 г. отидох при Полин Бруниус – тогава директорка на Драматен – и я помолих да ме приеме на каквато и да било работа, само и само да съм там, да уча майсторлъка. Фру Бруниус – изящна, красива дама с бледо лице, яркосини, малко изпъкнали очи и добре поставен глас, за три минути ми обясни, че с огромно удоволствие би ме взела веднага след като получа диплома. Тя се впусна в разсъждения за образованието като най-пряк път към овладяване на театралното изкуство, особено за онзи, който си е поставил за цел да стане по професия режисьор. Като видя искреното ми отчаяние, потупа ме по ръката и каза: „Ще ви имаме предвид, господин Бергман“. Само след четири минути аз се намерих на улицата с разбито сърце. Надеждите, които бях възлагал на срещата си с фру Бруниус, бяха действително безгранични.
Едва подир много време разбрах, че баща ми се свързал с госпожа директорката – двамата се познавали по служебни дела – и изложил пред нея своето виждане за моето бъдеще. Може би така е било по-добре.
В безизходицата си отидох в Операта, като и там заявих, че съм готов да работя каквото и да било, безплатно. За директор на Операта неотдавна бе назначен Харалд Андрè – висок мъж с мустаци и червено, обветрено лице, с белоснежна коса. През тесните цепки на замижалите си очи той наблюдаваше как треперя от страх, а сетне измърмори нещо доброжелателно, дори не чух какво именно. Неочаквано се оказах приет на длъжността помощник-режисьор и според някакво постановление от средата на миналия век имах право на възнаграждение в размер на 94 риксдалера98 годишно.
Харалд Андрè бе забележителен режисьор и вещ ръководител. Диригенти на оркестъра бяха Лео Блех, Нилс Гревилиус и Исай Добровен. Театърът разполагаше с постоянна, висококвалифицирана трупа, с напълно приличен хор, отчайващ балет, цяла армия сценични работници и безчет администрация, напомняща тази у Кафка. Репертоарът беше обширен и разнообразен – от „Миньон“ до „Пръстенът на Нибелунгите“. Публиката бе немногобройна, но предана и консервативна в своите вкусове и предпочитания, обичаше любимците си и редовно посещаваше изявите им.
Център на цялата тази вселена бе кантората на специалиста по сценично устройство и ефект. Дребно човече, напомнящо доктор Мабузе99, то неизменно беше на мястото си.
Сцената бе просторна, но трудна за работа, подът образуваше наклон към рампата, отстрани нямаше кулиси, ала затова пък не липсваха четири нива отдолу и огромни подпори за декорите.
Много декори бяха дело на художника Турулф Янсон, създал ги в духа на величествената театрална живопис от старата школа: незабравима истинска бреза насред йемтландския пейзаж за „Арнльот“, опасна гора със стремителен поток и пасище за „Целомъдрена невяста“ по Стриндберг, пролетен пейзаж за състезанието на майсторите певци. Вдъхновение и конкретност. Глъбини и ширини. Акустично пригодни и добре изпълнени декори, които можеха лесно да се сменят и съхраняват.
Контрастен на тази леко овехтяла красота бе изпълненият с хумор експресионизъм от немски тип на Йон-Анд100: „Кармен“, „Хофманови приказки“, „Отело“.
Осветителната апаратура – невероятна антика от 1908 г. – бе поверена на един стар благородник, когото величаеха като майстор пожарникар, и на неговия син, мълчалив младеж на средна възраст. Двамата работеха в тясно, коридорообразно помещение вляво от сцената, откъдето всъщност не можеха да виждат какво става на нея.