— Наистина не е необходимо да го правиш.
— Но аз искам. Освен всичко друго се спасявам и от работата. В кухнята е по-горещо и от ада. — Хоуп сепнато постави ръка на устата си. — Няма да ме издадеш, нали?
— Да издам какво?
— Това, което казах.
— Че какво каза? О, това ли? — усмихна се Хен. — Няма. Ще изчакам, докато не се покажеш особено неблаговъзпитана.
— Знаех си, че си мил. Казах го на всички, но те продължаваха да напомнят как все си обикалял намусено, сякаш си помирисал нещо развалено. А аз им казах, че това е твоят маниер.
Хен не можеше да разбере защо това момиче не го виждаше в тази светлина, в която се явяваше на всички останали. Трябваше да си признае, че е доволен от това.
Лаура изстиска и последната риза и се отпусна назад изтощена. Беше изпрала всичките ризи на Хен Рандолф. Не можеше да изглади повече от три-четири тази вечер, но през следващите дни, щеше да приключи.
Главата я болеше непоносимо. Лицето й пулсираше толкова болезнено, че чак се замайваше. Ръката й инстинктивно се вдигна, само за да се натъкне на парцала, който придържаше резените плодове към раните. Не можа да сдържи една усмивка. Сигурно изглежда като идиотка. Ако някой я видеше, нямаше начин да не си помисли точно това. А тя го беше направила, защото един странник я беше посъветвал така. От всичко, което знаеше, тази терапия щеше да й навреди повече.
Но тя вярваше на Хен. Той изглеждаше така, сякаш хората не го интересуваха дотолкова, че да си прави труда да ги лъже. Странно беше да се чувства привлечена от мъж, който изглеждаше напълно лишен от страсти.
Беше се омъжила за Карлин, защото не можа да се противопостави на необузданите му чувства. Сега се чувстваше притеглена към Хен Рандолф по точно обратната причина. Дали чувствата я плашеха дотолкова, че се бе отказала от желанието да намери мъж, който би й дал топлина, защита и любов, които бе желала толкова отчаяно?
Не. Но и не вярваше, че Хен е толкова студен, колкото изглежда. Някъде дълбоко в него, по-дълбоко дори от твърдостта и силата, които бе доловила, бе скрита топла, нежна жилка. И само трябваше някой, който да го интересува и желае достатъчно, да я извади на бял свят. Не смееше дори да мечтае, че тя би могла да бъде този някой.
Глава трета
Хен се изправи и отиде до прозореца на офиса си. Улицата беше почти празна, както всеки следобед, откакто бе дошъл тука. Горещото септемврийско слънце задържаше хората по къщите им от обед до залез. Търсейки спасение от горещината и насекомите, конете се бяха скупчили под върбите с наведени глави и размахваха неспирно опашки, за да разгонват рояците мухи. Само от време на време някой ездач или пристигащ фургон нарушаваха тишината.
Чинарите и дъбовете в градчето сякаш бяха застинали в маранята. Даже вечно шумолящите тополи, израснали в старото речно корито, не помръдваха нито листец. Къщите от небоядисани посивели вековни дървета образуваха рязък контраст с жълтите и червените скали наоколо. Бедно градче, сякаш без собствено самочувствие, което оставяше у случайния пътник впечатление за нещо временно и недовършено.
Хен се извърна от прозореца. Мислите му бяха обзети от Лаура. Чудеше се дали е последвала съвета му и си е легнала. Вероятно не. Тя не се държеше като жена, която би приела съвет от когото и да е било. Може би не трябваше да й оставя дрехите си, а да ги занесе някой друг път.
Отвори чекмеджето си и тупна отгоре няколко плаката на търсени престъпници. Смяташе да ги прегледа, за да запомни лицата. Щеше да му е от полза. Докато хвърляше някои стари хартии в печката, той дочу един приглушен изстрел. Прозвуча някъде от другия край на улицата. Не можеше да са Блекторнови. Не беше казал на никого за ареста на Деймиън. Не можеше да си представи кой друг ще стреля толкова близко до града, но се беше убедил, че винаги се намира по някой глупак, който да прави това, което не трябва.
После чу втори и трети изстрел и определи по-точно посоката. Вдигна колана с пистолета, закопча го, взе си шапката от закачалката и я сложи на главата си. В следващия момент едва не се сблъска с Хоуп Уърти, която влиташе през вратата.
— Фин Петерсън стреля по кръчмата на Елгин — успя да произнесе тя, после спря, за да поеме глътка въздух. — Пиян е до козирката. — Пое забързано втора глътка. — Какво смяташ да правиш?
— Не знам още.
— Той ще те убие.
— Не мисля така — каза Хен, отправяйки се към кръчмата. — Повечето мъже избягват възможността да бъдат убити, освен ако не се отнася за нещо важно.