— Лаура, чуй ме. Хората не могат да позволяват разбойници да крадат добитъка им и да тероризират градовете им. По-лесно би било сами да предадат онова, което имат и да се преместят да живеят другаде. Но дори и това няма да помогне, защото така ще трябва да бягат постоянно.
— Въобще не ме интересуват другите — каза Лаура и се зачуди защо Хен винаги трябва да мисли за чуждите хора, техния град и семейства. Защо не можеше да мисли само за тях двамата и да забрави останалите. — Няма да ми стане по-леко, ако знам, че Бил Нортън спи спокойно или че Хорас Уърти похърква до Грейс, а ти лежиш там, в гробището. Ти сигурно можеш да се интересуваш повече за Сикамор Флетс, отколкото за себе си, но аз не.
— Нямах това предвид. И ти самата не би ме уважавала, ако изоставех града.
— Какво значение ще има уважението ми, ако си мъртъв? — запита тя — Ще може ли то да ме прегърне, когато съм изплашена и наранена? Да ме утеши и стопли сърцето ми сковано от самота?
Тя не знаеше защо се притеснява. Каквото и да кажеше, той просто нямаше да я разбере. Никога нямаше да успее.
— Освен това и Адам — добави Лаура.
— Какво?
— Помисли и за Адам — как ще се чувства, ако загуби и втория си баща. Би било жестоко спрямо него.
— Казах ти…
— Знам какво ми каза. Предполагам, че и шериф Алкот е казвал същото на жена си. Сега тя е вдовица и има три деца, за които да се грижи. Който и да поиска ръката й, трябва да приеме. Точно като майка ми. Аз няма да го направя, Хен. Обичам те. Мислех си, че съм готова на всичко само да пожелаеш да се ожениш за мен, но не мога. Просто не мога.
Беше го загубила. Виждаше го в очите му. Почувства го по начина, по който я пусна, и се отдръпна. Виждаше огромните прегради, издигащи се между тях.
През целия си живот не бе изпитвала такава болка.
Съжаляваше, ако е разочаровала представите му за това, каква трябва да бъде една жена, но не можеше да направи нищо. Айрис сигурно можеше да стои вкъщи, знаейки, че Монти е в опасност, но тя не.
Не му бе казала за Адам. Сега това нямаше значение.
На гърлото й бе заседнала буца. Не бе способна да понесе, мисълта, че няма да се омъжи за Хен. Само като си го помислеше, й се искаше да заличи от лицето на земята всички Блекторнови. Само ако не се бе омъжила за Карлин, ако не бе имала такова голямо желание да избяга от втория си баща, ако не…
Но нищо не можеше да се върне назад и тя трябваше да понесе последствията. Щеше да отиде да живее другаде и да започне всичко отначало. Загубата на Хен щеше да разбие сърцето й, но трябваше да го преживее. Ако се омъжеше за него и го убиеха, това би било краят и на нейния живот.
— Моля те, не ме убеждавай повече — каза тя. — Ще се изнеса от къщата веднага щом успея да намеря някое друго място.
— Остани докогато искаш — отвърна Хен.
Сякаш беше изпаднал в унес и трудно можеше да повярва на случилото се. Погледът му бе празен, също както първия път, в който го видя. Разбираше как се чувства, като че ли жизнените му сили бяха изсмукани. Тя щеше да продължи да живее — заради Адам, — но за нея вече не бе останало нищо. Всичко бе изчезнало с Хен.
Седеше втренчен в затворената врата, сякаш очакваше Лаура да се върне, да каже, че всичко е някаква грешка и че ще се омъжи за него. Но тя не се отвори и Лаура не се появи.
Нямаше да се омъжи за него.
Никога не бе мислил, че ще бъде добър съпруг. В женитбата имаше малко неща, които го привличаха, но никога не бе мислил, че ще отхвърлят предложението му, защото не е съгласен да се прояви като страхливец. Чувството за чест и смелостта бяха единствените качества, които харесваше в себе си. Беше убеден, че ако родителите му притежаваха тези достойнства, животът им щеше да бъде различен. Това бе кредото на живота му. А сега бе предало и него самия.
В душата му се надигна вълна от безсилно недоволство. Защо трябваше след всички тези дълги години да намери жена, която може да обича само за да я загуби. Би прекарал останалата част от живота си в самота. Беше свикнал с това. Очакваше го. Но каквото и да станеше оттук нататък, той нямаше да забрави Лаура и да престане да се чуди защо му отказа.
Усети вледеняващ мраз да се прокрадва в сърцето му.
Но това не бе студенина от отчуждението, което сам си бе наложил, нито от временната загуба на надежда, а от пълното отчаяние и сигурността, че всички шансове за спасение бяха загубени.
Хен отпъди това чувство. Той обичаше Лаура и тя го обичаше. Трябваше да има начин и той щеше да го намери. Цената, която трябваше да плати, бе прекалено висока. Знаеше го, защото я бе плащал през целия си живот.
Хората, дошли на събранието, разгорещено спореха. Хен стоеше облегнат на стената на бара, обхващайки с поглед всички присъстващи. Лаура седеше скрита в ъгъла. Не смееше да го погледне в лицето. Само ако видеше копнежа в очите й и успееше да разбере колко много искаше да го докосне, никога не би повярвал, че няма да се оженят. Дори сега тя едва се сдържаше да не извика, че е променила решението си.