Мислите й бяха прекъснати от сърдитите викове на мъжете.
— Казвам, че трябва да накараме тая Симпсън, тая проститутка да се премести на друго място — извиси се гласът на една жена над всеобщата врява. Ако не беше тя, Блекторнови щяха да ни оставят на мира.
— Не можем ей така да изхвърлим една жена от града — отговори й някакъв мъж.
— Че защо не?
— Трябва да сме големи глупаци да го направим. Всеки крадец и мошеник наоколо ще ни смята за добра плячка.
— Но те няма да се откажат, докато тя не се махне.
— Мисля, че трябва да се отървем от шерифа. Той е най-големият трън в очите им.
— Не можем да го изпъдим заради нещо, за което сме го наели — възрази Хорас Уърти.
— Защо не?
— Защото аз не съм такъв долен страхливец.
Последва размяна на остри думи, докато Бил Нортън успее да въдвори ред. Лаура се чудеше дали Хен още държи да остане. Той се бе изложил на опасност заради тези хора, а сега те искаха да се отърват от него. Тя се срамуваше от това. Радваше се, че останалите от семейство Рандолф не бяха дошли. Нямаше да може да погледне Айрис в очите.
— Винаги можем да пуснем Алисън на свобода. Тогава Блекторнови сигурно ще ни оставят.
Това предложение бе подкрепено както от гражданите, така и от фермерите, но колкото по-дълго продължаваше спорът, толкова по-малко хора се съгласяваха с него. Всеки имаше собствена идея за това, какво да се направи и колкото повече говореха, толкова по-малко склонни ставаха да постигнат компромис. Лаура се страхуваше, че някои могат да се сбият. Когато Миранда се изправи да говори, те замълчаха, въпреки че най-приказливите трябваше да бъдат смушкани, а един дори пострада.
— Мисля, че е естествено всеки от нас да има собствена идея, която да предложи — думите й бяха посрещнати с всеобщ одобрителен шепот — но е по-важно да постигнем съгласие. Съмнявам се, че Блекторнови ще бъдат така добри да отложат идването си, докато ние се наумуваме.
Всички се засмяха.
— В Сикамор Флетс съм отскоро, но вече го смятам за свой дом. Така че се надявам да ми позволите да кажа няколко думи.
— Тя вече каза доста, но не чух нищо съществено — обади се някакъв грубиянин. Някой го сръга в ребрата да млъкне.
— Отговорността за закона и реда в този град е поверена на началника на полицията. Той трябва да реши кой е най-добрият начин на действие. А след това от гражданите зависи дали ще послушат съвета му. На изток правят така. Не разбирам как е възможно да се намери друг изход, без да се изправим пред опасността от безредие и саморазправа.
— Благодаря, госпожице Трескот — каза Бил Нортън, докато Миранда се връщаше на мястото си. — Сигурен съм, че…
— Това са пълни глупости — извика един дрипав мъж, като скочи на крака. — Ние нямаме полиция, а само шериф. Нямаме си работа с един престъпник или дори с банда, а с цяла орда подивели Блекторнови, които ги сърбят ръцете да си го изкарат на нас, защото този шериф тук е заловил човек от рода им, за да го обеси.
— Ако можеше да повикаме войската, щеше да е друго.
— Нямаме нужда от войската — каза Хорас Уърти — докато се държим един за друг.
— Ти ще излезеш ли на улицата да се изправиш срещу тези Блекторнови? — запита го мъжът.
— Разбира се — отвърна Хорас. — И очаквам всички вие да ме подкрепите.
— Тогава значи си пълен глупак.
Лаура не можеше да издържа повече. Цели седем години се бе примирявала с тези хора. Някои бе мразила, други я бяха ядосвали, но никога не се бе срамувала до такава степен, че да не може да повдигне глава. Тя стана и излезе отпред.
Всички се бяха втренчили в нея, замлъкнали от изненада.
— Гади ми се от вас — процеди през зъби тя, прекъсвайки опитите на Бил Нортън да въдвори тишина. — Само като си помисля, че съм искала да бъда една от вас, че съм живяла през тези седем години в каньона, като постоянно съм се питала дали ще приемете мен и сина ми и когато вървях по улиците, не можех да се чувствам така, както трябва. Сега се срамувам да кажа, че съм една от вас.
— Как смееш да говориш така? — извика една жена. Лаура се извърна към нея със светкавична бързина и започна да си пробива път през тълпата.
— Точно така, Мейбъл, вдовицата Блекторн има нахалството да се срамува от вас. Симпсън, проститутката, се чувства неудобно, като си помисли, че може да има нещо общо с група сополиви страхливци. — Надигнаха се обидени гласове, но Лаура продължи: — Да, страхливци ви нарекох. Това никак не ви харесва, нали? Години наред ме гледате отвисоко, опетнихте доброто ми име, но и дума не можете да кажете, защото знаете, че съм права. — Без да го предупреди, тя се нахвърли върху един от собствениците на барове: — Ти остави шерифа да излезе на улицата срещу едно шестнайсетгодишно момче и се скри зад вратата си. Знам, защото те наблюдавах. — Преди мъжът да успее да се съвземе от изненадата, тя се намери пред един фермер. — Ти си го накарал да те пази от крадците на добитък. А сега, когато се зададе някаква дребна заплаха, си готов да го изриташ, както и мен, и да се предадеш. — Един мъж от дъното на бара скочи — Ако си отвориш устата, Джулиъс Хатфийлд, ще спомена нещо за един чифт изчезнали долни гащи. — Въпросният мъж стана червен като рак и се отпусна на мястото си.