— Ще сте малодушни страхливци и пълни глупаци, ако мислите, че ще се справите с Блекторнови, без да се обедините. Те ще ви убият един по един. А онези, които останат, ще се превърнат в техни роби.
Без да обръща внимание на навъсените лица, които я гледаха, Лаура ходеше от маса на маса, като се обръщаше към всеки един, карайки ги да се чувстват лично отговорни за онова, което целият град се опитваше да стори на Хен.
— Ако нямаш достатъчно смелост да защитиш собствените си права, Джоу Бейли, заслужаваш презрение за това, че си жалък страхливец. А на теб, Ема Уелс, много добре ти е известно, че всеки дребен мошеник в радиус от стотина мили наоколо ще се втурне в този град да лъже, да краде и да убива дотогава, докато от него не остане нищо, което си струва да бъде опазено. Шерифът е единственият здравомислещ човек сред вас. Убият ли го, с него ще загубите и шанса да имате приличен град, в който да живеете. Братята му дойдоха от стотици мили да го защитят, въпреки че няма да спечелят нищо от това. Пред вас са животът ви, всичко, което притежавате, бъдещето на децата ви, собственото ви достойнство. Тези неща не са ли достатъчни, за да се борите за тях? Или имате нужда от жена, която да бъде първа? Е, вече има такава. Госпожица Трескот каза, че ще подкрепи шерифа. Аз също. Лаура гледаше право в Естел Рийд. — Знам какво си мислят някои от вас. „Тя е виновна за всичко. Ако не бяха тя и детето й, Блекторнови нямаше да ни безпокоят“. Е, добре, прави сте. Донякъде аз съм виновна, затова смятам да изляза на улицата с шерифа, когато се появят. Няма да се скрия зад вратата. Ще бъда там, където ще могат да ме виждат. Въпреки, че ме е срам да го призная, това е моят град и смятам да го защитавам!
Глава двадесет и пета
Хен никога не се бе гордял с някого така, както се гордееше с Лаура в този момент. След като тя спря да говори, последва пълна тишина, която усили въздействието на думите й. Погледна го над главите на другите. Ако все пак някога се бе колебал дали и тя го обича така, както той нея, вече не се съмняваше. Бе направила това заради него, а не заради града.
Грейс Уърти стана и каза:
— Вие можете да правите каквото искате, но аз възнамерявам да остана със съпруга си. Може и да смятате, че нямаме какво толкова да защитаваме, но аз не мисля така.
— Нито пък аз — присъедини се към нея Рут Нортън и се изправи. — Ти започна това, Миранда — обърна се тя към племенницата си. — Стани и ти.
Сред присъстващите се долавяше недоволно мърморене. Тук-там някой мъж, принуден от съпругата си, която го гледаше с презрение, неохотно се изправяше. Скоро половината от хората бяха на крака.
— Добре — каза Бил Нортън, като зае мястото си отпред, преди някой несъгласен да успее да възрази. — След като решихме това, мисля, че трябва да чуем какво има да ни каже шерифът.
Когато Хен тръгна напред, Лаура се връщаше на мястото си. Той щеше да мине точно покрай нея. Какво би могъл да й каже, за да разбере как се чувстваше след това, което тя направи? Вероятно бе променила решението си да не се омъжи за него. Иначе не би казала всички тези неща. Сърцето му биеше силно и обнадежден, той ускори крачка.
— Лаура, аз…
Тя го погледна и този поглед разби надеждите му.
— Щом всичко свърши, Адам и аз ще напуснем Сикамор Флетс.
Тя се опита бързо да мине покрай него, но той протегна ръка и я хвана. Лаура се обърна и го погледна учудена и малко изплашена.
— Недей — каза тя, сякаш му се молеше да я разбере и да й помогне.
— Обичам те — прошепна Хен.
Изражението й не се промени.
— Остави ме.
Хен я пусна. Трябваше, защото толкова много хора ги гледаха. Но след това щеше отново да поговори с нея. Тя явно не разбираше какво е съдба и колко е безполезно да се противопоставяш на онова, което ти е писано.