„Следвай собствения си съвет. Не можеш ли поне да се гордееш с това, как умря баща ти?“
— Моят татко е бил добър — не се предаваше Адам, но този път не звучеше толкова уверено.
— Сигурен съм, че почти през цялото време е бил добър. Знам, че много би те обичал, и щеше да се гордее с теб.
Чудеше се дали неговият баща щеше да се гордее с него. Или пък майка му. Те сигурно щяха да си помислят, че той не иска да има нищо общо с тях. Възможно бе да е така. Но в такъв случай обръщаше гръб на самия себе си.
— Знаеш ли, бащата на Джорди често забъркваше неприятности. През цялото време Джорди се биеше. И той не обичаше да говорят за баща му, също както и ти.
— Джорди не се бие.
— Знам. Ние добре си поговорихме. Аз му разказах за моя баща, а той за своя, после си обещахме да се държим един за друг. Джорди обеща да защитава и теб.
Адам продължаваше да гледа упорито, но Хен бе сигурен, че съпротивата му намалява. Започваше да приема факта, че майка му е излъгала, като е казала, че баща му е бил добър човек. Навярно досега не е искал да се съгласи, защо то е смятал, че по този начин ще промени нещо.
Хен осъзна, че и той е отхвърлил истината. Докато в сърцето и ума му нямаше място за неговите родители, можеше да се преструва, че не го боли. Беше се опитвал да бъде като Медисън и Монти, които пет пари не даваха за това, но безуспешно. Трябваше сам да реши този въпрос. Адам също. И то сега.
— Не искаш ли да знаеш защо Джорди предложи да те защитава? — попита го той. — Момчето поклати глава, но очите му умоляваха Хен да облекчи болката, която то не можеше да разбере. — По същата причина, поради която и аз го защитавам. Той е страхотно момче и аз го харесвам. Съжалявам, че баща му е бил толкова лош. Ние и двамата съжаляваме, че баща ти не е бил добър през цялото време, но ти си страхотно момче и те харесваме. — Адам продължаваше да гледа втренчено в Хен, но ръката му, която държеше пистолета, се разтрепери. — Всички те харесват. Дори и Хоуп. Тя казва, че си доста разумен за малко момче. — Погледът на Адам стана по-мек. — А майка ти те обича повече от всички нас взети заедно. Толкова много те обича, че дори е излъгала за баща ти. Тя е знаела, че на теб ти е мъчно, че нямаш баща като всички други момчета, но не е можела да го върне, затова е направила най-доброто, което е успяла да измисли. Разказала ти е за баща, когото да обичаш и с когото да се гордееш.
Може би и неговата майка се стремеше да направи точно това, когато умоляваше синовете си да обичат баща си. Може би точно нейната любов беше онази сила, която обединяваше цялото им семейство. Любовта й я бе съсипала, но бе спасила синовете й.
Чувствата, които бе потискал цели единайсет години започнаха да напират и той бе твърде слаб, за да ги спре. Връхлетяха го със страшна сила и му се струваше, че ще го пометат.
И тогава, почти така внезапно както бе започнало, всичко свърши. Той се успокои.
След цели единайсет години най-после бе спокоен.
— Майка ти те обича — каза той на Адам. — Джорди то харесва. Много хора те харесват. Аз също те харесвам.
Това като че ли извади Адам от унеса, в който бе изпаднал. Той отново се втренчи в Хен, хвана по-здраво пистолета в ръцете си и го насочи право в него.
— Ти ме мразиш. Искаш да…
— Не, Адам. Аз искам майка ти да се омъжи за мен. Искам да бъдеш мой син.
— Лъжеш. Дядо каза да те убия, за да не говориш повече лъжи.
— Не ти ли се вярва, че може да те харесвам? Сигурно мислиш, че след като баща ти не е бил добър човек, никой няма да те обича. Това не е вярно. И моят баща не беше добър, но майка ти ме обича. Бащата на Джорди също не беше добър, но ти го харесваш повече от Дани Елджин или Шорти Бейкър.
— Лъжеш!
— Добре, Адам, хайде застреляй ме, след като вярваш на дядо си. Но преди да дръпнеш спусъка, искам да се приближиш и да ме погледнеш право в очите. Хайде ела.
Адам дойде по-близо.
Хен стана от стола и се наведе, така че погледът му се изравни с този на Адам.
— Аз обичам майка ти, Адам. Обичам и теб. Искам да бъдем семейство. — Беше му по-трудно да каже тези думи, отколкото всичко, което някога бе произнасял, но това бяха необходимите думи, онези, които би трябвало да каже и на Лаура. Може би ако бе успял така ясно да се изрази, тя нямаше да му откаже да се омъжи за него. — Не искам повече да бъда шериф. Искам да имаме ранчо, където майка ти никога няма да пере чужди дрехи, а ти ще ми помагаш с добитъка. Ще те науча да обяздваш жребчета и…
— Престани — изкрещя Адам. — Престани.
Хен замръзна. Адам насочи пистолета към него.
Хен се втренчи в дулото, което бе точно под носа му. Какво ли щеше да направи Адам? Зависеше от това дали ще реши, че като го убие, така ще реши грижите си. Хен би убил всекиго, ако по този начин успееше да върне майка си или да превърне баща си в човек, когото може да обича. Не можеше да очаква Адам да е различен.