— Трябва да намеря Адам — каза Лаура. Тя отбягваше погледа на Хен. — На него сигурно не му се иска много да ме вижда точно сега, но още е малко момче. Има нужда от майка си.
— Знаеш какво ти казах — обърна се към нея Хен, когато тя се запъти към вратата. — И аз ще дойда с теб.
Тя се извърна, като продължаваше да не го поглежда и отговори:
— Надявам се да промениш мнението си.
— Няма.
Без да каже нищо повече, тя излезе.
— Ще обясниш ли за какво е всичко това? — попита Монти. След напускането на Лаура, в стаята бе настъпило неловко мълчание.
— Не — отвърна Хен.
— Така си и знаех. Добре тогава, ако Блекторнови наистина се появят, ме извикайте. По-добре да се срещна с тях, отколкото с Айрис.
— Аз се връщам в ресторанта — каза Тайлър.
— Ти какво чакаш? — попита Хен Джордж, който бе останал.
— Не знам — отвърна той. — За теб никога не съм сигурен.
Хен се чувстваше виновен. Винаги беше така в присъствието на Джордж, но нямаше намерение да му обяснява нищо. Поне не днес. Раните бяха прекалено пресни и твърде болезнени.
— Ако няма какво да направя тук, по-добре да се връщам в хотела. Оставих Медисън да обмисля как семейството би могло да събере достатъчно пари да си направим собствена железница.
Той замълча, но тъй като Хен не отговори, стана и излезе.
Хен остана прав дълго след като Джордж си замини; мислите му бяха заети изцяло с Лаура и Адам. Знаеше, че не може да й позволи да напусне живота му, без да направи всичко, на което е способен, без да я убеди да остане, но не знаеше какво да направи. Може би Айрис знаеше.
Но дори и облакът, надвиснал над бъдещето им, не можеше да помрачи радостта му. Чувстваше се уморен и все пак щастлив. След дългите години на безпомощност, през които дори не знаеше какво не е наред, най-после се беше освободил от собствената си вина и от омразата, И Адам му бе помогнал да го направи. Облекчението беше огромно. Сега бе по-силен. Щеше да се изправи пред Лаура като мъж, достоен за любовта й.
Наистина му се искаше да отиде при нея. Повече от всичко на света желаеше да усети ръцете й около себе си, нежността на тялото й, сгушено в прегръдките му. Най-после бе способен да изпитва любовта, която бе така дълго погребана. След като я беше намерил, той нямаше търпение да я изпита цялата.
През целия ден каруци излизаха от града. Някои бяха натоварени догоре с мебели. Други бяха препълнени с хора, носещи със себе си всичко, което бяха успели да вземат от къщи. Някои дори бяха тръгнали пеша.
— Доста тъжна процесия — каза Джордж, който стоеше и наблюдаваше заедно с Хен.
— Не е кой знае какъв град — отбеляза Монти.
— Напротив — отвърна Хен, загледан в сгушените сенки на планината, после в дървените постройки, които представляваха мизерна гледка.
— Трябваше да дадем цялото това дяволско място на Блекторнови — каза Монти. — Щяхме добре да ги подредим.
— Къде е Медисън? — попита Айрис. Тя стоеше до съпруга си. Той очевидно бе намерил начин да се помирят, защото я бе прегърнал, и тя се притискаше в него.
Джордж се усмихна и отговори:
— Върна се в хотела. Каза, че няма нищо против да се бие, но ще бъде проклет, ако трябва да си изцапа ботушите още преди да е започнал.
— Предполагам, че вече сме твърде цивилизовани за цялото това сражаване — отбеляза Монти. — И твърде стари.
— Твърде цивилизовани! — възкликна Айрис. — Твърде стари! И това го казва човек, прекарал половин зима в преследване на вълци и мечки само за да се забавлява.
— Те са заплаха за добитъка ни — каза Монти.
— Но не и в Монтана.
Монти не изглеждаше ни най-малко смутен.
— Един приятел имаше нужда от помощ — обясни той.
— Той беше отегчен — каза Айрис.
— Но не толкова, колкото съм аз в момента.
— Да беше си останал в Уайоминг — каза Хен.
— Кога очаквате да дойдат Блекторнови? — попита Джордж.
— Може би утре. Мисля, че не биха рискували да се бият, докато хората напускат града.
— Ще си заминат ли всички дотогава?
— До залез-слънце няма да ги има — отвърна Хен.
— Ще имаме цели седем бара на разположение и ни един от нас няма да пие — отбеляза Монти.
— Казах на Алисън това, което ми предаде — каза Адам на Ейвъри.
— И той какво ти отвърна?
— Да внимаваш. Шерифът е по-хитър, отколкото си мислиш.
— Може и да е по-хитър от хлапета като теб и Алисън — отвърна Ейвъри, все още ядосан от неуспешния опит на плана му Адам да убие Хен — но от мен не е. Боже, целият град се изнася. Утре тук няма да има никой. Ще очистим него и братята му, сякаш никога не ги е имало.