Сам побърза да се върне обратно.
— Не можете да слезете, мадам. Всички хора са заминали, защото две семейства враждуват и ще има престрелка.
— Не ставайте смешен — каза госпожица Катрина. — Няма да позволя на няколко престъпника да променят плановете ми.
Сам й помогна да слезе. Струваше му се, че би скочила на земята, ако се наложи. Тя забърза към хотела, като извика през рамо:
— Донесете ми куфара.
Докато Сам смъкна големия куфар, изкачи стъпалата и го внесе в хотела, госпожица Катрина вече се караше с администратора:
— Как така най-хубавите стаи са заети? Да не очакват да спя в преддверието на хотела?
— Съжалявам, мадам — отвърна раздразненият администратор, — но от цяла седмица са заети.
— Преместете някого — каза тя с повелителен жест на ръката си.
— Не мога да го направя. Те са Рандолфови. Цялото им семейство.
— Кои са тези Рандолфови? — поиска да знае тя. — Никога не съм чувала за тях.
Те са от Тексас.
— Това го обяснява. Никой не живее в Тексас.
Тя се усмихна пленително и запримигва съблазнително. На Сам му се струваше, че би изпъдил и областният управител на улицата заради госпожица Катрина, но хотелският администратор бе замесен от по-твърдо тесто.
След като очевидно заключи, че усилията й са се увенчали с неуспех, госпожица Катрина отново възприе повелителния си тон и каза:
— Ако не смеете да ги изхвърлите, поне ми дайте две стаи. Не е възможно да очаквате от мен да спя в същата стая, в която се къпя. Необходима ми е най-голямата вана, с която разполагате, пълна с гореща вода, и колкото е възможно по-скоро. Сега отивам в стаята си. Ще очаквам вечерята си веднага щом свърша с банята.
Тя тръгна спокойно нагоре по стъпалата с безгрижния вид на престолонаследница.
— Трябва да я изпратим срещу Блекторнови — каза администраторът и направи гримаса. — Няма да имат никакъв шанс.
Блекторнови идваха.
Хен изпита облекчение. Заплахата бе висяла прекалено дълго над града като някакво проклятие. Бе дошло времето нещата да се уредят веднъж завинаги. И всеки да се завърне към предишния си начин на живот. Включително и собственото му семейство. Вече започваха да си играят по нервите. Медисън се закле, че няма да се върне в Колорадо заедно с Джеф. Монти вече го беше заплашил, че ще го застреля. Тайлър рядко напускаше ресторанта.
Само Джордж оставаше спокоен. Но той никога не се разстройваше. Хен предполагаше, че точно затова те всички се вслушваха в него. Хубаво беше, че имат Джордж и Роуз. Семейството не би оцеляло без тях двамата.
Но това го накара да се замисли за семейството, което никога нямаше да има, освен ако Лаура не променеше решението си. Доста дълго бе мислил за това. За пръв път в живота си знаеше точно какво иска, от какво има нужда. Нямаше съмнения, нито въпроси. Никакви колебания, никакви задни мисли. Той искаше Лаура и когато всичко това свърши, щеше да измисли начин да я убеди, че и тя се нуждае него също толкова много.
— Всичко ли е готово? — попита Джордж.
— Да.
— Можеш да разчиташ на тях?
— Налага се.
Когато Адам влезе в офиса му, Хен остана изненадан, но, се зарадва. Надяваше се това да означава, че момчето вече не го мрази и, че могат да възобновят старото си приятелство, но му се искаше Адам да бе избрал по-подходящо време за това. Блекторнови идваха и точно сега не можеше да се спре, за да говори. Той отключи едно чекмедже на бюрото и извади няколко кутии с муниции.
Адам спокойно наблюдаваше как зарежда с патрони колана за пистолетите си. Хен бе решил, че момчето просто иска да погледа, когато то изведнъж каза:
— Дядо ме излъга.
— Значи най-после ти е казал истината за баща ти.
— Не за татко.
Хен нямаше време да изслушва целия списък с лъжите на Ейвъри. Трябваше да излезе на улицата. Натъпка джобовете си с патрони.
— Той каза, че било номер с ябълки, но излъга. Беше пистолет.
— Какъв пистолет? — попита той. Отвори шкафа с оръжието и извади една пушка.
— Каза ми, че е парче ябълка за конете, но аз го видях. Беше пистолет. Той почесва главата си и в ръката му се появява един пистолет. Казва, че било фокус.
Хен провери дали пушката е почистена. Нямаше представа какво е видял Адам, но в това, което казваше липсваше смисъл. Може би си го е измислил само за да има какво да каже. Може би с това искаше да го помоли да му прости. Надяваше се да е така. Щяха добре да си поговорят, когато всичко свърши.
— Пистолетите не се появяват като по магия — каза той, като се спря на втората пушка. — Предполагам, че е бил скрит някъде в него. Сега излизам на улицата. Не се приближавай до прозореца. Спомни си какво се случи с Хоуп.