— Ще те убият ли?
— Не.
— А ти ще убиеш ли дядо?
— Надявам се, че не.
— Дядо ме излъга. За много неща. Можеш да го застреляш.
Те нахлуха в града като орда, която смята да го завладее. Цели две дузини мъже надаваха бойни викове и стреляха във въздуха като каубои, втурнали се да преследват добитък. По пустата улица се разнесе тропотът на техните буйни коне, пронизителните им крясъци и оглушителният гърмеж на оръжията. Един млад здравеняк връхлетя с коня си върху някакъв фургон и само добрият късмет го опази да не си счупи врата и краката на коня.
Съвсем скоро мъжете разбраха, че наоколо няма никой. По прозорците не се виждаха лица, хора не надничаха през процепите на залостените врати и иззад ъглите не надзъртаха деца.
— Сякаш всеки проклетник е напуснал града — обади се Деймиън.
— Рандолф не е заминал — каза Ейвъри. — Той е тук някъде.
— Не зная — отвърна Деймиън, като се огледа. — Защо ще е останал, щом всички са избягали? Какъв смисъл има да го убиват заради град, който никой не иска.
— Аз го искам — каза Ейвъри. — Заклех се или да бъде мой, или да го изгоря.
— Хайде първо да потършуваме в магазините — предложи един. — Обзалагам се, че ще намеря обувки за всичките си деца.
— Като че ли децата ни никога не са виждали обувки и не знаят за какво служат.
— Млъкнете, момчета — каза Ейвъри. — Знам, че Рандолф е някъде тук. Трябва да помисля малко.
— Хайде да направим нещо. Уморих се да вися тук.
— Не е особено забавно да завземем град, в който няма никой — каза Деймиън.
— Не е така — настояваше Ейвъри. — Казвам ви, че Рандолф е тук заедно с братята си.
— Само да ми падне — закани се Ефраим. Унижението от онази нощ още бе живо в паметта му. — Веднъж само да ми падне.
— Сигурен ли си, че не искаш да си отмъстиш повече на коня му? — подразни го един от роднините му.
— Хей, момчета, млъкнете, преди да съм ви опердашил — заплаши ги Ейвъри.
Те поутихнаха, но неспокойното обикаляне с конете насам-натам издаваше нетърпението им. От време на време тишината се прекъсваше от тропота на ботуши, подрънкването на юзди и скърцането на кожа.
Вратата на хотела изскърца и привлече вниманието им. Една жена излезе на дъсчената пътека.
Деймиън леко подсвирна.
— Какво, по дяволите е това? — възкликна той, като гледаше така, сякаш не можеше да повярва, на очите си.
— Не знам — каза Ефраим. — Но как можеш да кажеш, че градът е празен при наличието на такава жена?
— Момчета, по-добре си гледайте работата — скара им се Ейвъри.
— Коя е тя? — попита Ефраим баща си.
— Някаква курва, която пристигна снощи с дилижанса.
— Какво ще прави такава курва тук?
— Не знам и не ме интересува.
— А сега си върнете очите там, където им е мястото внимавайте.
— Тя гледа насам! — възкликна Деймиън.
Госпожица Катрина беше блестяща в светлозелената си рокля от коприна. Във великолепните си буйни коси дръзко бе забола перо. Воалетката й беше вдигната и лицето й беше открито. Ако силният грим предизвикваше съмнения относно личността й, никой не би оспорил красотата й. Беше зашеметяваща жена с внушителен ръст. Блекторнови гледаха като хипнотизирани как тя слезе по стълбите и отиде до средата на улицата. Когато стигна до тях, спря и възкликна престорено:
— Никога не съм виждала толкова много красиви мъже на едно място — прошепна тя съблазнително с дрезгавия си глас. — Какъв е този град? Може би е по-добре да отседна тук, отколкото в Сан Франциско.
Като започна с Ефраим, тя бавно тръгна и се спря пред всеки от тях, за да ги разгледа. Одобрителните й забележки накараха не един мъж да се изчерви от удоволствие. Предизвикателното й перо леко ги докосваше и оставяше след себе си редица от изумени лица. Сякаш ни най-малко не я беше грижа, че краят на роклята й се влачи в прахта.
— Какво прави тази жена на улицата? — обърна се Хен към Джордж.
— Не знам. Сигурно не може да устои на такава гледки — толкова много мъже.
— Кажи на администратора, че трябва да я върне в хотела. Може да я убият, когато започне да се стреля.
— Него също.
— Кажи му, че ние няма да се показваме, докато не влязат обратно.
— Не мисля, че ще отиде.
— Помоли Сам Овъртън да му помогне. Той така е хлътнал по нея, че би направил абсолютно всичко.
— Това е най-хубавата жена, която съм виждал — въздъхна замаяно Ефраим.
— Не знаех, че още има такива — каза един от братовчедите му.
Има, за глупаци като теб — изръмжа Ейвъри, раздразнен от това, че хората му ще забравят за какво бяха дошли в Сикамор Флетс, преди той да успее да разбере къде се крие Хен Рандолф. Те се бяха разпръснали, но сега направо се скупчиха около госпожица Катрина.