— Повтори какво каза току-що.
— Нищо не съм казал — отвърна Адам.
— Онова, което каза за ранчото.
— Той каза, че иска да си купи ранчо и да бъдем едно семейство.
Лаура дръпна юздите на магарето толкова силно, че то сърдито изрева. Жената, която слезе от седлото, бе различна от онази обезкуражена и апатична жена, напуснала преди малко Сикамор Флетс. Усетила прилив на сила и твърдост, напрежение, което всеки момент щеше да избухне, тя направо издърпа Адам от Санди, скочи на земята и застана прел смаяното дете.
— Адам Блекторн, погледни ме право в очите. Искаш ли да бъдеш син на Хен? — сериозно го попита тя.
— Предполагам, че да, ако той още ме харесва.
— Не искам да предполагаш, а да си сигурен. Или кажи да — обичам го, или не — мразя го. Но никога вече недей да предполагаш.
— Харесвам го — несигурно промълви Адам, объркан от необичайното й държание.
— Сигурен ли си? Няма ли пак да промениш решението си? Ще те предам на пиратите надолу по реката, ако го направиш.
Адам се засмя:
— Тук няма пирати, мамо. Нито пък имаме река.
— Качвай се, Адам — каза Лаура. — Трябва да намерим един човек.
Стаята й беше празна. Нещата на Адам също ги нямаше. Бяха си тръгнали, точно както беше казала.
Отначало Хен изпита гняв. Можеше поне да се сбогува с него. Но тя го бе направила онази вечер на събранието. След като заплахата от Блекторнови бе отминала и тя беше в безопасност, нищо не я задържаше в Сикамор Флетс и нямаше какво повече да му каже. Беше го казвала толкова пъти досега.
Напразно се убеждаваше, че трябва да се радва, че любовта му към нея го бе научила да обича както другите, така и себе си. Той наистина се радваше, но би било по-лесно, ако не го бе направила. Казваха, че всичко се преживява. Другите може би успяваха, но не и той. Още не бе преживял смъртта на майка си. Не мислеше, че някога ще успее да преживее и липсата на Лаура.
Всъщност въпросът въобще не стоеше така. Тя се бе превърнала в част от самия него. Нуждаеше се от нея така, както се нуждаеше от всяка своя капка кръв, за да живее.
Той също трябваше да напусне Сикамор Флетс. Можеше да се върне в Тексас и да се присъедини към рейнджърите, но не искаше да го прави. Когато видя трупа на Ейвъри в краката си, разбра, че това бе последният убит от него човек. Не съжаляваше за смъртта му, но съжаляваше за онази част от себе си, която Ейвъри му открадна, като го принуди да го убие. Колкото повече губеше от себе си, толкова повече се превръщаше в убиец, за какъвто Лаура го помисли отначало.
Но сега той защитаваше, а не убиваше. Имаше разлика и вече я осъзнаваше.
Искаше да защитава Лаура и Адам. Това, че се бе освободил от проклятието, не означаваше нищо, щом тях ги нямаше. Щеше да я последва. Знаеше, че не може да направи нищо друго. Но какво щеше да стане, след като я намери? Не можеше да я принуди да извърши нещо, което не иска, и което ще й причини болка. Твърде много бе страдала досега. Независимо какво щеше да му струва това, нямаше да й причини повече болка.
Хен се обърна и излезе от стаята. Трябваше му време да помисли. Може би имаше някакво решение. Излезе от къщата и тръгна безцелно край пресушеното корито на реката. Не можеше да измисли нищо. В главата му изникваше само образът на Адам, който си играе с Джорди и с коня си.
Запъти се нагоре към каньона. Останките от кирпичената къща на Лаура му напомниха за рухналите му мечти. Тръгна съм малката ливада, където бе споделил с нея най-щастливите мигове от живота си.
Това бе ливадата на Лаура. Дали имаше право да бъде тук?
Да, тук бяха останали общите им спомени. Искаше му се да е близо до тях. Те бяха всичко, което имаше.
Хен я видя в момента, когато тя излезе изпод сянката на дърветата. Спря се, докато погледът й обходи ливадата, после се затича право към него. Той не можеше да повярва на очите си. Затвори ги, а сетне ги отвори отново, но Лаура стоеше все още там. Адам също. И двамата тичаха към него. Това не бе измама.
За момент той остана неподвижен. Спомените не му позволяваха да помръдне. Не му се вярваше, че Лаура и Адам го обичат достатъчно, за да забравят всичко онова, което представляваше.
И тогава осъзна, че тя го обичаше точно по тази причина. Така както и той я обичаше. Не търсеше съвършенство. Беше се влюбил в жена, която имаше също толкова нужда от него, колкото и той от нея.
Сега и той се затича към нея с протегнати ръце и открито сърце. Тя се хвърли в прегръдките му. Повдигна я и я завъртя във въздуха, щастлив, че я държи отново в ръцете си.
— Не можах да си тръгна — каза тя между целувките, които имаха соления вкус на сълзите й. — Наистина ли ще вземеш ранчо?