— Не го разбирам — каза Нортън.
— Не му вярвам — изкоментира картоиграчът. Няколко глави се обърнаха в неговата посока. — Има нещо ненормално у мъж, който отказва да приеме едно питие или да поседне на една приятелска игра на карти.
— Може би не обича да губи парите си — каза Уоли, и погледна към купа банкноти пред картоиграча.
— Може би иска главата му да е трезва в случай, че Блекторнови се появят — каза Нортън.
— Това все още не обяснява защо не харесва жените.
— Ние не знаем дали не ги харесва — вметна Нортън, опитвайки се да бъде честен. — Няма и две седмици, откакто е в града. Не може да се очаква, че ще налети на първата жена, която срещне.
— Може би не се интересува от жени като нея — предположи Хорас. — Хоуп казва, че маниерите му са много изискани. Не ругае, когато тя е наблизо, и поддържа затвора и къщата в идеален ред и чистота.
— Изглежда ми все по-особен — добави друг.
— Не ме интересува какъв е, щом може да стреля както тази сутрин — обади се Скот Елгин иззад бара. — Аз му плащам да ме защитава от пияници като Фин Петерсън, Нищо друго не ме засяга.
— Ти смяташ, че той ще излезе насреща на Блекторнови? — попита Уоли.
— Той ще излезе насреща на всекиго.
Мъжете се огледаха. Беше влязъл Питър Колинс. Той се приближи към тяхната маса. Именно неговата препоръка бе натежала, когато вземаха решението да наемат Хен.
— Но те са толкова много, няколко дузини поне — настоя Уоли.
— Докато Хен Рандолф е тук, вие сте в безопасност, без значение колко Блекторновци ще се съберат. Хайде сега да поиграем на карти — Колинс седна и огледа парите, които картоиграчът бе спечелил. — Усещам как джобът ми започва да се пълни.
— Добре го казваш — рече Нортън, докато размесваше картите и започна да раздава. — Но ти не живееш в града. А именно гражданите ще пострадат от това, че Хен е хвърлил Деймиън в затвора.
Салонът утихна. Не всеки беше чул за ареста на Деймиън. Всички се обърнаха към Бил Нортън.
— Мислех, че Фин Петерсън беше този, който обстрелва заведението — каза някой.
— Така е, но той е хванал Деймиън, когато е биел вдовицата Блекторн, опитвайки се да вземе детето й. Според Хорас, той здраво го е пребил и после го е тикнал зад решетките. Даже не му е дал да се нахрани.
— Това ще разяри братята му до лудост, като бикове на червено. Те няма да го оставят да стои в затвора. Това ще навреди на репутацията им.
— Какво можем да направим?
— Не зная, но трябва нещо да измислим.
— Тревожите се излишно — каза Питър, като взе картите си. — Оставете всичко на Хен. Нали на него плащаме.
— Да, но аз се тревожа за жена си, децата си и за покрива над главата ми.
— Или играй, или си отивай вкъщи и заставай с пушката на пост — отряза Питър. — Дай ми две карти. Вдигам пода с пет долара.
Хен си повтаряше, че трябва да забрави това, което Люк беше казал, но не можеше. Люк може и да беше невъздържан в приказките си, но беше говорил това, което всеки друг си мислеше. Вбесяваше се, че Люк и други, могат да мислят за Лаура като за жена за задоволяване на първичните си инстинкти. Според Хен тя беше деликатна, горда и смела жена и фактът, че беше родила дете извън брачния съюз не променяше същността й. Може и да не отговаряше на градските стандарти за една дама, но той не виждаше защо една-единствена грешка трябваше да я бележи до живот. Беше дяволски сигурен, че всеки един жител на Сикамор Флетс имаше моменти в живота си, които не биха издържали по-подробно разглеждане.
Самият той имаше.
Обърна се към къщата, която градът бе построил за шериф с поне петчленно семейство. Време беше да поспи. След седмица, през която не беше вършил практически, нищо, днес бе изкарал един прекалено натоварен ден.
Нощта не му донесе спокойствие и не го освободи от раздразнението, което опъваше нервите му до скъсване. Беше се събудил към пет. Вместо да се върти неспокойно в леглото си, бе отишъл на дълга разходка в пустинята. Разходката обаче не бе му предложила никакво разрешение, но го бе разведрила. Беше почти спокоен, когато наближаваше затвора само за да открие, че вратата му зееше широко отворена.
Хен не можеше да повярва на очите си. Вратите на килиите, в които беше затворил Деймиън и Фин, също бяха отворени. Някой ги беше пуснал на свобода и беше хвърлил ключовете му на бюрото. Хен ги грабна и хукна през улицата към банката, която Бил Нортън тъкмо отваряше.
— Кой пусна Блекторн и Питерсън? — поиска да узнае Хен.
Нортън го загледа за момент, после отвори вратата на банката и даде знак на Хен да влезе вътре.
— Опасявах се, че ще се случи нещо подобно.
— И не ми казахте нищо?