— Не бях сигурен.
— Мислех, че сте ме наели, за да прочистя града от престъпниците. Със същия успех можете да им пратите писмо, с което да ги уведомите, че градските жители са прекалено безгръбначни, за да им се противопоставят.
— Хората се страхуват от това, което биха им направили роднините му, ако задържиш Деймиън в затвора.
— Аха, и затова те го пуснаха с надеждата, че семейството му ще ги остави на мира?
— Точно така.
— Някой да ви е казвал, че живеете в град на страхливци и глупаци? — жилна го Хен.
— Това са силни думи.
— Но заслужени — продължи Хен, безразличен към обидата на Нортън. — Не предполагам, че мога да очаквам от храбрите граждани да застанат зад мен, когато Блекторнови пристигнат или пък да направим хайка, ако трябва аз да тръгна подире им?
Нортън беше забил поглед в земята.
— Ами вие? Ще го направите ли?
— Естествено, че да, но…
— Недей — каза Хен. Той откачи шерифската звезда от ризата си, но се спря насред движението си да я връчи на Нортън. — Мисля да я позадържа за още малко. Но от този момент споразумението между мен и този град е анулирано.
— Не можете да постъпите така! Вие подписахте договор.
Хен потупа пистолета си.
— Това е единственият договор, който важи. — Обърна се и си тръгна.
— Ние вече ви платихме за месец напред.
Хен се извъртя леко.
— Струва ми се, че се налага да поговорим за известно повишение. Иска се неимоверно много труд, за да се защитава град, обитаван само от малодушници и пъзльовци.
Глава четвърта
Лаура обичаше ранните часове на утрото. Това беше любимото й време от деня. Докато вдишваше от хладното спокойствие на каньона, тя почти можеше да повярва, че нощта е погълнала миналото, че нищо не заплашва сина й, че някой ден ще намери любов, толкова силна, че да заличи следите от изминалите четиринадесет години.
Погледът към Адам, който й помагаше да напълни кошниците с изпраните чисти дрехи, пропъди тези сънища. Нищо не се беше променило. И никога нямаше да се промени. Тя привърза кошниците на гърба на кротичкото си товарно магаренце и те поеха надолу по каньона към Сикамор Флетс.
Когато отиваше към града, тя никога не пропускаше да се наслади на красотата на каньона. Той оставаше хладен даже и през най-горещите дни. Целогодишно подхранван от водите на планините, които го оформяха, той представляваше един истински оазис насред суровата пустиня. Птици пърхаха из дърветата и с песните си ликуващо възвестяваха настъпването на всеки нов ден. Някъде в далечината монотонното рат-а-тат-тат на кълвач ехтеше безспирно между високите стени на каньона. Ято пъдпъдъци изприпка и прекоси пътя й. Едно колибри се рееше насам-натам, понесено от течението на вятъра и събираше нектар от късно разцъфтелите кактусови цветове. Малки животинки търсеха прехраната си между скалните отломъци и по водовъртежите на потока. Спокоен и мирен свят, който я изпълваше с ведрина.
Твърде скоро обаче те стигнаха края на каньона. Усещането на Лаура за сигурност и благополучие изчезна тъй бързо, както животворната вода на потока се поглъща от жадния пустинен пясък. Вътрешно отправи укор към себе си. Трябваше да се грижи за прехраната и да издържа детето ти, а това не можеше да стане, докато се криеше в каньона.
Лаура ходеше в града по това време, защото не искаше да среща никого. Дамите от Сикамор Флетс никога не я бяха приемали, а и не пропускаха да й напомнят коя е тя. Нямаше начин да ги убеди, че не се интересува от мъжете им. Ти не разбираше как една бедна жена с шестгодишен син може да причинява толкова много безпокойство. И все пак неведнъж бе виждала жени да дръпват рязко мъжете си от входните врати, когато я видеха да приближава.
Мъжете, разбира се, не биха имали нищо против да изразят благоразположението си към нея, но при условия, които тя намираше за неприемливи. Считаше за по-лесно да избягва неприятностите, вместо да се занимава с тях. Затова тя пристигаше непосредствено след зазоряване, когато жените приготвяха закуската, а мъжете си доспиваха.
Цялата последна седмица бе носила на лицето си забрадка, която поприкриваше синините по него, но и засилваше неохотата й да среща хора. Те пресичаха ливадите зад къщите, после Адам отиваше до вратите и задните стълби, оставяше там дрехите и прибираше възнаграждението й и мръсните дрехи, а тя го изчакваше под сенките. Лаура гледаше да свърши възможно най-бързо и с възможно най-малко приказки. Не беше трудно. Повечето от жените бяха твърде заети, за да разговарят, даже и да искаха.
Мисис Уърти обаче беше по-различна.
— О, господи, защо си се увила така като някоя пчеларка? — изуми се Грейс Уърти. Лаура не знаеше как да отговори. Всички знаеха, че Деймиън я бе нападнал, но тя не беше показала нараняванията си на никого. Грейс забеляза нежеланието й да отговори. — Не е необходимо да ми обясняваш нищо, ако не искаш. Влез да пийнеш чаша кафе — каза тя, като разтвори широко задната врата на ресторанта, пренебрегвайки очевидното нежелание на Лаура да приеме поканата й.