Лаура остави чашата си и се изправи.
— Тогава предполагам няма защо да се безпокоя за него. Очевидно, може сам да се грижи за себе си.
— Смяташ, че не трябва да го предупреждаваш за Блекторнови, така ли? — попита Грейс.
— След като са го наели да преследва крадците на добитък, аз съм сигурна, че той вече знае за тях — тя сложи отново кърпата на главата си и я прихлупи ниско, така че да закрие по-голямата част от лицето й. — Ще тръгваме. И без това ти загубихме много време. Хайде, Адам.
Грейс ги съпроводи до вратата.
— Имам чувството, че изпитваш силна антипатия към професионалните стрелци.
Лаура се извърна рязко, а очите й светеха с опасен блясък.
— Баща ми беше обикновен и миролюбив човек, но беше убит при една престрелка. Съпругът ми беше стрелец. Беше убит пет седмици след сватбата ни.
Грейс понечи да каже нещо, но размисли и се отказа.
— Знам, че никой не вярва, че Карлин се е оженил за мен. Даже семейството му го отрича. — Лаура се обърна. — Ще се опитам да приготвя дрехите ти до утре, но малко съм поизостанала.
— Не се притеснявай. Можеш да ги донесеш и вдругиден.
Лаура излезе от града по Сикамор Крийк, отдавна пресъхналото речно корито, което се изпълваше с вода само през дъждовния период или след внезапна буря. Обикновено тя се радваше на тихата разходка под дъбовите и чинаровите дървета, които я предпазваха от горещината и от любопитни погледи.
Днес обаче мислите й бяха обзети от Хен Рандолф. Професионален стрелец! Убиец!
— Как е възможно човек, който рискува собствената си безопасност, изпречвайки се срещу Деймиън, да бъде закоравял и безсърдечен убиец? — попита тя настойчиво Адам. Съзнанието й отказваше да постави внимателния Хен до стрелците и убийците, които виждаше в кръчмата на втория си баща, или до семейството на Карлин.
Адам тичаше напред, като риташе пясъка с босите си нозе и хвърляше камъни по дърветата, стряскайки птичите ята, които ги населяваха.
— Той не е убил никого — каза той.
Лаура беше твърде обсебена от мислите си, за да може да го чуе. Не искаше Хен да е убиец. Цялата седмица се беше надявала, че не е човек, който намира револвера си за по-убедителен аргумент от доводите на разума.
— Толкова е силен и самоуверен. Не се перчи и не позира, сякаш по го бива от всички останали. Държа се тъй, сякаш това, което прави, е нещо съвсем обикновено. Все едно оседлава коня си или просто казва „благодаря“.
— Харесвам го — обяви Адам и хвърли жълъд по една катерица, която възмутено се втурна към укритието си.
Той се бе държал така, сякаш беше най-естественото нещо на света да се погрижи за нея и Адам. Беше точно този тип мъж, когото бе търсила цял живот.
— Но той е убиец! — изрече тя на висок глас. А беше ли такъв? Всъщност никой не го беше виждал да използва револвера. — Аз съм просто една голяма глупачка. Хващам се за всяка дума като удавник за сламка. Само един тъпак ще се опита да си спечели име на професионален стрелец, без да има необходимите умения и хладнокръвие. Навсякъде е пълно с хора, стремящи се да си създадат репутация, като убият някой известен стрелец. Някой ще го застреля в гръб, както направиха с Били Хайкок.
— Кой е Били Хайкок? — попита Адам. Той подгъна крак и се отпусна на земята.
Не, тя трябваше да се примири е истината и да стои настрани от Хен Рандолф. Този мъж имаше очевидно две лица: едното излъчваше невероятна грижовност, а другото бе напълно лишено от човечност. Не можеше да се довери на такъв човек.
Трябваше да е научила добре този урок от втория си баща.
И нямаше никакво значение, че той изглеждаше толкова добре, че образът му не преставаше да навестява неканен съзнанието й. Хората като него използваха привлекателността си като оръжие. Вероятно бе оставил цяла върволица от разбити женски сърца по целия път от плантацията си във Вирджиния чак дотук.
Хен се облегна назад. Краката му почиваха удобно на бюрото, а шапката закриваше лицето му.
Какво ли правят шерифите, за да запълват безкрайните часове до края на деня? Каква ирония, че една от причините, заставили го да приеме този пост, бе именно скуката. Той все още нямаше с какво да убива времето си. Е, имаше поне Лаура, която не спираше да терзае мислите му.
И какъвто си беше глупак, той не можеше да спре да мисли за нея.
Пет ризи се бяха появили на задната му врата на другия ден, след като я срещна, заедно с бележка, ако обича да остави парите, а тя ще ги вземе на следващата сутрин, когато донесе още пет. Първоначалният му импулс бе да й ги занесе, но осъзна, че тя не би искала да го види. Не знаеше много за жените, но определено знаеше, че не обичат да бъдат виждани, когато не изглеждат добре.