Затова сложи парите в един плик заедно с бележка, осведомяваща я за бягството на Деймиън, и го остави отвън. Той не беше от хората, които спят до късно, и беше буден, когато Адам донесе ризите. Лаура явно се криеше някъде в сенките. Зърна я по-късно. Главата й цялата бе омотана в тензухена кърпа. Той се почуди какви ли ще са коментарите из града. Не можеше да си представи, че хората могат да изпитват нещо друго, освен съчувствие към нея, особено когато вече се знаеше, че Деймиън Блекторн я беше подредил така.
Хен се изправи на крака. Беше чакал цяла седмица, а все Адам бе донасял дрехите. Не можеше да отлага повече. Време беше да говори с Лаура.
Дневната жега не беше толкова потискаща в старото речно корито. Ясени, брястове и канадски тополи се извисяваха по склоновете на някогашната река. Но почти всяко второ дърво беше чинар. Същите дървета заобикаляха града, преди да отстъпят място на мескитовите храсталаци и сухите треви към пустинята.
Хен изкачи тясната пътека към каньона. Истинска чинарова гора се изправи пред него. Кремавите стъбла на дърветата се извисяваха към небето в неописуемо разнообразие от ъгли, чупки и плетеници. Листата им, обагрени в златно от слънцето, едва-едва допускаха слънчевата светлина да изпъстри земята. Потокът ромонеше весело, водата му бликаше чиста и студена.
Хен можеше да разбере защо Лаура не искаше да напусне каньона си. Тук беше като в светилище.
Завари я наведена над коритото. Адам хвърляше съчки в огъня под котлето. Лаура погледна нагоре, но не прекъсна работата си. Адам спря. Тя му каза нещо, след което детето взе една кофа и се затича към потока.
Предния път Хен не бе имал възможност да разгледа добре мястото. Къщичката бе по-малка и по-бедна, отколкото си спомняше; изглеждаше така, сякаш един по-силен дъжд би могъл да я отнесе. Малкият коридор беше абсолютно празен, с изключение на няколкото ведра и огромна купчина сухи дърва.
— Какво искаш? — попита го Лаура. — Донесох ти дрехите. Няма нужда да идваш тук.
Ръцете й бяха зачервени и изпръхнали от прането, но сигурно бяха още по-зле през зимата. Кожата й сигурно се напукваше и разкървавяваше от студа. Той знаеше, че тя няма да се оплаче. Нито пък да спре да пере чуждите дрехи.
Носеше стара, ниско изрязана по шията рокля от сивкав домашно тъкан плат, ръкавите й бяха навити до над лактите. Работата с горещата вода беше покрила с тънък бляскав ореол от ситни капчици пот лицето, шията и раменете й. Хен не можеше да не забележи кремавата гладкост на кожата й.
Тя беше в рязък контраст с ръцете и бледността на лицето й. Навярно беше използвала киселиците все пак. Кръвоизливите се бяха поразсели, но синините все още личаха. Той съжали, че беше дошъл. И все пак в очите й не съзираше объркване, само предпазливост и недоверие. И неодобрение.
— Дойдох да ти кажа, че според Деймиън те възнамеряват да вземат момчето.
— Вече го зная — рече тя, без да го погледне и пусна друга риза в коритото за изпиране.
— По-добре ще е да се преместиш в града.
Лаура изстиска ризата и я пусна във ведрото, преди да погледне към Хен.
— Какво му е по-доброто?
— Там ще си на сигурно място.
— Тук съм толкова в безопасност, колкото и навсякъде другаде.
— Тук не мога да те защитавам.
Както посягаше да вземе нова риза, Лаура замръзна. Тя погледна Хен право в очите.
— Мога и сама да се защитавам.
— Каза го и преди.
— Освен това, нямам къде да отида. Не мислиш, че печеля достатъчно, за да живея на хотел, нали?
— Не, но…
— Трябва да има наблизо вода.
— В града има извори.
— Никой няма да ми позволи да използвам неговия извор. Нуждая се от повече вода дневно, отколкото половината град.
— Не е необходимо да се занимаваш с пране. Можеш да си намериш друга работа.
Лаура отново се спря.
— Каква работа имаш предвид?
— Сигурно има един куп неща, които можеш да вършиш.
— Разбира се, но няма да ми позволят да върша нещата, които мога. А аз няма да правя това, което те ще поискат от мен.
Хен много добре разбираше какво има предвид.
— Не можеш да презираш целия град само защото някои хора не са се отнесли добре с теб.
— Откога си тук? — запита го Лаура остро.
— Малко повече от две седмици.
— Колко хора познаваш по име? Децата им, роднините им, враговете им?
— Няколко семейства.
— Тук съм повече от седем години. Зная ги всичките. Мога да презирам целия град, ако искам. Може не всичките да са били лоши с мен, но ще прекарам остатъка от живота си тук, в тоя каньон, и няма да позволя някой да гледа отвисоко на мен или Адам — който се появи с пълната кофа. — Напълни другото корито — нареди му Лаура. Тя изчака момчето да се отдалечи, докато не можеше вече да ги чува, и продължи: — Оценявам желанието ти да помогнеш, наистина съм ти благодарна, но няма да се преместя. Сега се върни при хората, които са те наели.