Хен се обърна към Лаура. Тя още седеше на земята, обгърнала успокояващо ръце около сина си.
— Позволете ми да ви помогна. Трябва да се направи нещо за нараняванията ви.
— Кой сте вие?
— Аз съм новият шериф на Сикамор Флетс. А вие, предполагам, сте Лаура Блекторн.
Очите на Лаура се заковаха върху него.
— Разбирате, че подписахте смъртната си присъда току-що, нали? — Тонът й беше остър и без каквато й да било нотка на признателност за това, което беше сторил.
— Не, мадам, не разбирам. Мислех, че помагам на вас и сина ви. Не ми изглеждаше, че се забавлявахте много.
— Това е Деймиън Блекторн — тя все още звучеше недружелюбно и непризнателно.
— Е, и?
— Той има поне две дузини братя, чичовци и братовчеди. — Може би тя беше прекалено изплашена, за да покаже истинските си чувства.
— Сигурно. Бедата никога не идва сама.
Лаура продължаваше да го фиксира с поглед.
— Или сте луд, или сте просто глупак.
Хен се усмихна леко.
— Обвинявали са ме и в двете. Хайде, бих искал да се погрижа за лицето ви. Казаха ми, че сте много хубава жена, но не изглеждате такава точно сега. — Той протегна още веднъж ръката си, но тя пак не я пое.
— Вие сте определено по-симпатичен от другите стрелци, които се опитваха да бъдат шерифи. Надявам се, че ще ви организират хубаво погребение.
— Госпожо, шерифските ми задължения досега не са ми отнемали много време, но ако не се вдигнете скоро от там, очаквам Хоуп да се появи тука в недоумение защо закъснявам за обяд. Освен това всичката тази кръв ще се изчисти много по-лесно, преди да е засъхнала.
Най-накрая Лаура прие предложената й помощ. На допир ръката й бе суха и груба, не като ръцете на другите жени, които познаваше.
— Това е синът ми, Адам — каза Лаура, след като се изправи.
Адам продължаваше да се притиска в майка си, очевидно все още несигурен дали може да се довери на Хен.
— Какво правеше тук? — попита Хен, като посочи към Деймиън.
— Въобще не ти влиза в проклетата работа! — изкрещя Деймиън. — Когато се освободя, така ще ти надупча задника, че…
Хен му запуши устата с кърпата, която бе увита около врата му.
— Това приятелче тук въобще не знае как се говори пред дами — рече той и се извърна отново към Лаура.
— Нищо ли не може да те разтревожи? — попита Лаура.
— Би било само загуба на нерви и не би променило нищо. Хайде да видим какво можем да направим за лицето ти.
— Мога да се погрижа сама за себе си.
Стана му неприятно, че тя се страхува да му позволи да я докосне.
— Убеден съм, че можеш, но не е необходимо.
— Така предпочитам.
— Хората не винаги получават онова, което предпочитат.
— Не са ли ти казали, че твоята задача е да защитаваш хората, не да ги тероризираш?
— Предполагам, че не са си и помисляли да стигат чак дотам. Изглеждаха твърде настоятелни да ми връчат звездата, за да кажат нещо, което би могло да ме накара да променя намерението си.
— Ах да, не се учудвам — рече тя с отвращение. — Ако хората от Сикамор Флетс не виждат нищо лошо, то значи, че наистина няма нищо лошо.
— Много хора карат по тоя начин. Така е по-лесно, отколкото да се направи нещо — той се огледа наоколо, докато съзря един плитък тиган. — Ще ида да донеса вода. През това време виж какви лекарства ще намериш.
Лаура гледаше как се отдалечава и се чудеше на увереността му. Или беше невероятен глупак, или повече мъж от половин дузина Блекторновци, взети заедно. Тя усети лек трепет да пропълзява по гърба й, същият като този, който я прониза при докосването му.
Съдейки по начина, по който се беше справил с Деймиън, тя не можеше да се съмнява, че е истински мъж, но само един глупак би се заел със задачата да бъде шериф на Сикамор Флетс.
— Нарани ли те? — попита Хен момчето.
— Не.
— Деймиън не би наранил друг Блекторн — каза Лаура, показвайки се навън — Адам му е племенник — обясни тя, като видя объркването на Хен.
— Колко лошо, че няма същото отношение и към теб.
— Нямаше да е тъй, ако му бях дала това, което иска.
Хен премести един стол на мястото, където му се струваше, че пада най-много светлина.
— Седни.
Лаура не можеше да си спомни изобщо някога да е срещала някой друг толкова невъзмутим и безстрастен. И безразличен.
— Няма ли да попиташ какво иска той?
— Предполагам, че не е мой проблем.
— Не е, но смятам, че ти ще станеш проблем на Деймиън. — Лаура премигна, когато Хен взе лицето й и го обърна към светлината.
— Не говори.
Лаура стоеше напълно неподвижна, опитвайки се да не издаде колко много я боли. Шокът започваше да отминава и болката немилостиво се настаняваше на мястото му, а студеният, мокър парцал, който Хен полагаше по кожата й, не помагаше с нищо против болезнените усещания. Нито пък щеше да помогне против белезите, които щяха да й попречат да се появява сред хора за седмици напред.