Глава пета
— Шерифът замина ли си?
Лаура беше така потънала в мислите си, че не беше забелязала кога Адам се е върнал от потока.
— Да — отвърна тя и отново се наведе над прането.
Адам изля водата в коритото за изплакване.
— Ще се местим ли в града?
— Ти си ни слушал?
— Чувахте се чак до потока. Е, ще се местим ли?
— Не. Тук сме си добре.
— Зная. Шерифът застреля оня човек.
Ръцете на Лаура преустановиха работата си и тя се втренчи в сина си.
— Откъде знаеш какво е направил шерифът?
Адам се помръдна неловко, но не отклони погледа си.
— Видях.
— Казала съм ти никога да не ходиш в града без мен.
— Ами, виж — заобяснява Адам. — Не беше точно така. Поливах градината, когато се разнесе стрелбата. Заобиколих сградата и надникнах през прозореца на кръчмата. Не съм ходил по улиците.
— И какво видя? — На Лаура й се искаше да си отхапе езика. Не желаеше да окуражава Адам да говори за Хен Рандолф, но не можеше да се въздържи. Трябваше да узнае какао се е случило.
— Един мъж стреляше в кръчмата. Нарече шерифа страхливец. Двамата се изправиха един срещу друг и шерифът се оказа по-бърз.
Тръпка на страх пробяга през тялото й.
— Ако мъжът, когото е застрелял, е някой Блекторн, всички от рода от стотици мили дотук ще се съберат на погребението му. После ще дойдат тук.
— Шерифът го вкара в затвора.
Лаура спря.
— Той не е ли мъртъв?
— Шерифът изби оръжието му, а пък другият само подскачаше наоколо, викаше и се вайкаше.
Хен не беше убил пияния, макар че той го беше предизвикал. Лаура не се зарадва на чувството за облекчение, на прилива на благодарност, който я заля.
— Мистър Елгин казва, че това е най-доброто попадение, което е виждал — добави Адам.
Може би не беше убиец в крайна сметка, Грейс Уърти не беше споменала някой да го е виждал да убива някого.
— Смяташ ли, че той стреля толкова добре, колкото татко? — попита Адам.
Лаура се сепна рязко.
— Не знам. Възможно е.
— Мога ли да го помоля да ме научи как да използвам пистолета? Искам да стана като татко, когато порасна.
— Не! — извика тя много по-остро, отколкото възнамеряваше. — Много си малък. — Лаура усещаше силен пристъп на паника всеки път, когато Адам споменеше за оръжия. А той ги споменаваше все по-често и по-често напоследък.
— Дани Елгин си има пистолет, а е само на седем.
Тя знаеше, че ще дойде време, когато той ще започне да поставя под въпрос решенията й, да спори и да не се подчинява. Знаеше също, че ще има нужда от деца на неговата възраст, но не беше очаквала този момент да дойде толкова скоро. Опасяваше се кои момчета от града ще избере за свои приятелчета. Беше възнамерявала да го държи настрани от тях възможно най-дълго, но очевидно това вече не можеше да продължава. Оставаше й само да се опитва да въздейства върху оценките му за това, което научава.
— Знам, че по-големите момчета имат пистолети, но ти си още много малък.
— Кога ще мога да си имам мой пистолет?
Никога! Но тя знаеше, че не е възможно. Не беше дори правилно.
— Нямаш нужда от оръжие. Не ни се налага да ловуваме за храна и не сме в опасност.
— Шерифът каза, че и други от Блекторнови ще дойдат за мен. Ако имах пистолет, щях да ги убия.
Лаура усети как губи почва под краката си. Беше направила всичко възможно, за да предпази Адам от този начин на мислене, и ето — първият му отговор срещу опасността бе да убива. Карлин беше мъж със слаб характер и лошо възпитание, но тя упорито се бе опитвала да научи Адам да бъде различен. Чудеше се дали убиването не беше тъй присъщо на мъжете, както носенето на бради и разнасянето на кал из къщи. Чудеше се дали жените не бяха толкова грижовни именно защото мъжете хич не ги беше грижа.
— Не може да застрелваш хората само защото не искаш да направиш това, което те искат от теб — каза тя на Адам. — Има и други начини да се защитиш.
— Какви?
Ето още едно нещо типично за мъжете. Никога нищо не приемаха на доверие. Винаги искаха пояснения и обяснения. Даже и тогава отказваха да бъдат напълно убедени.
— Ще поговорим за това по-късно. Точно сега имам много работа. Трябва да свърша с тези дрехи.
— Ти не искаш да имам пистолет. — Адам не я предизвикваше — не още — но определено изглеждаше ядосан.
— Не, не искам. Баща ти беше убит. Умолявах го да не носи оръжие, но той не искаше да слуша. Хората, които носят оръжие, намират смъртта си от него.
— Може би, ако татко е бил толкова добър, колкото шерифа, е нямало да го убият.
Лаура се пребори с моментното объркване.
— Някои мъже се раждат, за да убиват и да бъдат убити. Шерифът е един от тях. Ти ще бъдеш по-различен — каза твърдо тя.