— Но ти каза, че татко е бил добър човек, че е защитавал хората, също като шерифа. Лошо ли е да защитаваш другите?
За хиляден път Лаура се почуди дали беше постъпила правилно, когато излъга Адам за баща му. Всичко щеше да е толкова по-лесно, ако знаеше истината.
— Не е лошо, но е опасно. Рано или късно някой ще те застреля, преди да успееш да застреляш него.
— Не и ако съм толкова бърз, колкото шерифа. Мистър Югин казва, че той има най-бързия пистолет, който е виждал. Той каза, че…
— Не ме интересува какво е казал мистър Елгин — разочарованието правеше тона й режещ като стъкло. Трябваше да контролира чувствата си. Безполезно ще е да се развика на Адам. Той нямаше да разбере. — Ще поговорим за това утре — каза Лаура, отчаяно опитвайки се да спечели някаква отсрочка. — Сега искам да отидеш до градината и да избереш нещо за вечеря.
— Какво искаш?
— Няма значение. Нещо, което става за готвене.
Как беше възможно да мисли за ядене, когато синът й пред очите й се превръщаше в полудяло по оръжията дете? И с възрастта това щеше да става все по-лошо. Но тя отказваше да приеме, че той може да подражава на Хен Рандолф, да му се възхищава и да иска да бъде като него.
Очевидно беше, че не може да го задържи в каньона. Не го и искаше особено. Той имаше нужда да играе с други момчета, да си намери приятели, да се научи да общува, да приема хората, да се опитва да ги разбира, вместо да ги застрелва, когато не му дадат онова, което желае.
Но това, от което се нуждаеше в най-голяма степен, не бе компанията на други момчета. Адам се нуждаеше от баща, от мъж, на когото да се възхищава, да го уважава, да му подражава. Всяко момче заслужаваше това. Но трябваше да е някой, който да му помогне да развие силен характер, да го научи на полезни умения. Просто трябваше да е истински мъж. В противен случай тя предпочиташе да няма мъж изобщо.
Още веднъж образът на Хен Рандолф се настани в съзнанието й. Не знаеше досега мъж, дотолкова облагодетелстван от майката природа, че да покорява женските сърца само с появата си. Макар и да си казваше, че той е последният мъж на земята, когото би искала да види, той беше нахлувал неканено в сънищата й последните няколко нощи. Беше невъзможно да го забрави.
Не можеше да прогони образа му от мислите си. Тялото й също пазеше свой трепетен спомен за неговото докосване. Все още можеше да затвори очи и да си представи, че той е близо до нея. Усещането за докосването на пръстите му по рамото й щеше да остане като физически белег.
Лаура отвори очи и потопи ръце в коритото. Започна да изплаква ризите, за да ги извади и накисне следващото пране. Това беше реалността. Ще работи толкова усилно, колкото се налага, докато намери мъж, който да иска нея и детето й, мъж, който няма да зависи от оръжието си, мъж, който ще разбира, че животът е по-могъща и по-ценна сила от смъртта.
Хен Рандолф очевидно не влизаше в тази категория, без значение колко се изкушаваше да повярва в обратното.
Но къде щеше да го намери този мъж? Не и тук. Не беше го открила за седем години, не беше вероятно да го намери и сега. Щеше да се наложи да напусне Сикамор Флетс. Но тя нямаше достатъчно пари, за да се пресели. Едва успяваше да нахрани и облече себе си и момчето. Освен това Блекторнови нямаше да я оставят да напусне.
Може би Хен ще ги спре.
Но тя не можеше да разчита на Хен Рандолф или на някой друг. Ако смяташе да осигури по-добро бъдеще за себе си и Адам, трябваше да се справи сама. Все още можеше да се спомни щастливите години, преди да убият баща й, но тя нямаше да се омъжи само да си осигури закрила, както бе постъпила нейната майка. Беше изтерзана от самота и изтощена от тежката работа, но въпреки че копнееше за любов и приятелство, би предпочела да живее сама, отколкото да бъде доброволна жертва в ръцете на някой мъж.
Адам се показа откъм потока.
— Можах да намеря само боб — каза той, като доближи майка си. — Както винаги.
Хен излезе от каньона и наближаваше вече града, когато гневът му се разсея дотолкова, че да започне да мисли отново разумно.
Беше бесен, че Лаура го беше нарекла убиец и го беше изхвърлила от двора си. Никой никога не го беше правил. Никой не беше се осмелявал. А тя го беше отхвърлила — него като личност — толкова цялостно, че дори не искаше да вижда сина си около него.
Какво си въобразяваше тя за себе си?
Тя беше един никой, просто една глупава жена, която беше допуснала сладките дрънканици на едно нищожество да я увлекат дотолкова, че да избяга с него само за да бъде оставена без венчален пръстен, без пукнат цент, но за сметка на това с дете. Не се налагаше да й помага. Дяволски сигурно бе, че не се интересува от нея. Само се опитваше да предотврати опасността да бъде пребита, а синът й — откраднат.