Не му трябваха благодарностите й. Но не беше необходимо да се държи с него сякаш бе кал, която цапаше ботушите й. Не знаеше абсолютно нищо за него или за мъжете, които бе бил принуден да убие.
Той не беше убиец.
Градът те е наел, защото си убиец.
Това беше казала тя. Хен се зачуди дали и други хора мислеха за него по този начин. Неща, дочути през годините, части от разговори, действия, реакции нахлуха в мозъка му — мъже, отдръпващи се пред него, избягвайки да го погледнат в очите, жени, стреснати и любопитни, отстраняващи се от пътя му.
През всички тези години, бе мислил, че той страни от кората, а може би хората са странели от него.
Нямаше значение. Не даваше и грош какво мислят хората за него. Нямаше нужда от тях. Не ги искаше. Искаше да бъде оставен на мира.
Отново си припомни оня ден, когато само четиринадесетгодишен се бе натъкнал на двама конекрадци, които бяха заловили Монти. Бяха му завързали ръцете отзад и му бяха надянали въже около врата. Единият от тях замахна с бича си и удари силно коня на Монти по задницата. Подлуденото животно скочи напред и Монти увисна на въжето, езикът му изскочи от устата, а тялото му се загърчи конвулсивно. Нямаше време за размисъл. Хен стреля пет пъти — три пъти по въжето и по веднъж във всеки от бандитите.
Белезите от въжето все още можеха да се видят по шията на Монти. Белезите от стрелбата бяха дамгосани в душата на Хен. Невидими за всеки друг, освен за него.
Не беше имал възможност да избира. Също както и в следващите случаи. Не можеше да промени факта, че беше добър с оръжията, а другите не бяха, че хората разчитаха на него да ги защитава. Така стояха нещата. Някой трябваше да бъде войник, някой друг — фермер, а трети — философ. Само дето Хен не носеше униформа. Така делата му щяха да изглеждат законни.
Той не се нуждаеше от ничие одобрение, особено пък на Лаура Блекторн. И по нейната репутация можеше да се открие някое и друго петънце. Най-добре да се вгледа в себе си и да спре да сипе морални присъди по негов адрес.
Но не можеше да се отърси от думите й. Бяха докоснали струна някъде дълбоко в него, която болезнено трептеше и прогонваше спокойствието му. И внезапно в бурята, разтърсваща душата му, изсвистя нежелан въпросът: Наистина ли беше убиец?
Изминаха още два дни, а обвинението на Лаура продължаваше да го терзае.
— Разкажи ми за мисис Блекторн — каза Хен, когато Хоуп започна да сервира обяда му.
— Какво искаш да знаеш?
Той се намръщи.
— Всичко.
— Няма много за разказване — Хоуп сложи още една чиния и започна да разделя храната. Напоследък тя редовно се хранеше с него. — Дойде тук малко след основаването на града и се установи в онзи каньон. Оттогава насам се занимава с пране и чистене. Държи се настрана, тя и малкото й момченце. Това май е всичко, което знам.
— Има ли някакви приятели?
— Не.
— Защо?
— Тя казва, че е била омъжена за Карлин Блекторн настоява всички да я наричат мисис Блекторн. Някои от дамите не искат да го правят. Те казват, че тя е оскърбление за омъжените жени.
— Тя сигурно има брачно свидетелство или нещо подобно.
— Не съм чувала. Блекторнови се кълнат, че Карлин не се е женил за нея.
Това обясняваше много. Той познаваше достатъчно омъжените жени, за да знае, че се държат на достатъчно разстояние от падналите жени.
Хоуп сложи и последното блюдо и остави подноса встрани, после издърпа един стол и се настани в него.
— Тя избягва също и мъжете.
— Защо? — Хен не беше особено гладен, но Хоуп, както обикновено, се хранеше, сякаш умираше от глад.
— Мама казва, че не е добре за жена в положението на мисис Блекторн да е толкова хубава. Създава неприятност за нея и за всички останали.
Хен хапна няколко лъжици от боба, после глътна малко кафе, но то беше прекалено горчиво. Наблюдаваше неуморната работа на Хоуп с вилицата и се чудеше как може да яде толкова много, и да си остава все така тъничка като вейка.
Не можеше да повярва как жена като Лаура ще се обвърже с мъж като Карлин Блекторн без закрилата на брачното свидетелство. Пет пари не даваше какво мислят благопристойните гражданки на Сикамор Флетс — Лаура имаше характер, честност и собствено достойнство като всеки друг.
— На колко години е била, когато е избягала с Карлин? — попита той.
— На шестнадесет — отвърна Хоуп. — Мама казва, че е била достатъчно възрастна, за да знае какво прави.
Може би, но той си спомни какъв беше на шестнадесет. Ако Джордж не беше покрай него, да го разтърсва от време на време, никой не можеше да каже какво би излязло от него и Монти. Ако Джордж не се беше оженил за Роуз, те сигурно биха се самоунищожили в крайна сметка.