— Това животно май е твърде голямо за тебе, синко — каза Хен. — Защо не опиташ на някое по-малко?
— Само това имам — отвърна Адам.
— Откъде го взе? — попита Хен. Конят беше много хубав, твърде хубав, за да си го позволи човек в положението на Лаура. Освен това Хен не вярваше, че Лаура е чак толкова луда, че да купи такъв кон на Адам. Момчето имаше нужда от пони, докато не пораснеше и позаякнеше достатъчно.
— Дядо ми го даде. Каза, че е от баща ми.
Следователно Деймиън не беше първият Блекторн, проявил интерес към Адам. Лаура обаче не беше споменал нищо за това.
— Дай да видя дали мога да ти помогна — каза Хен.
Адам му подаде юздите. Хен потупа коня и му заговори благо, докато той се успокои.
— Как се казва?
— Санди.
— Добре, Санди, време е да си поговорим.
Адам се засмя.
— Не можеш да говориш с конете.
— Разбира се, че мога. Аз си говоря с Бримстоун през цялото време.
— А Джес се страхува от Бримстоун.
— Така и трябва да е, но Бримстоун не би те наранил, както няма да ти навреди и това едро приятелче тук. То просто не знае какво искаш да направи.
— Искам да го яздя.
— Тогава му го кажи. Помилвай го по главата и му кажи.
Адам протегна ръка и Санди отметна глава. Хен го задържа на място.
— Имаш нужда от малко помощ. — Той хвана момчето и го повдигна на ръце. — Сега го погледни право в очите.
Адам го изгледа, сякаш не беше съвсем сигурен в това, което чуваше, но погали Санди и започна да му говори.
— Виж, че вече е по-спокоен. Сега ще те сложа на гърба му.
Тялото на Адам се скова, когато Хен го постави на коня. Изглеждаше толкова мъничък, кацнал на гърба на огромното животно. Хен задържа ръката си около момчето.
— Ще е много по-лесно, ако имаш седло под себе си, но можеш да се държиш за гривата му и да стискаш с колене. Индианците никога не използват седла, а не падат.
Адам леко се отпусна.
— Ти можеш ли да яздиш без седло? — попита той.
— Разбира се. Аз и брат ми го правехме през цялото време, за да се перчим наоколо.
— Бих искал да имам брат — каза Адам.
Хен разходи коня, като не спираше да приказва на Адам каквото му дойдеше на ум и му даваше напътствия, когато се нуждаеше от тях. Измина повече от половин час, когато усети, че напрежението е напуснало и неговото собствено тяло. Не беше се чувствал по-спокоен и щастлив от месеци наред.
Реши, че причината трябва да се крие в каньона. Той придаваше едно неповторимо усещане за тишина, спокойствие и уединение. Нямаше какво да се чуди, че Лаура не иска да го напусне. И той не би искал. Не, не, той всъщност предпочиташе откритите равнини. Обичаше да вижда как далечината се стопява към хоризонта. И все пак, би могъл да привикне към този каньон. Той създаваше чувство за уединение и святост, място, където би могъл да отпусне контрола, който упражняваше върху себе си, откакто се помнеше.
Може би част от това усещане за покой се дължеше на Адам. Той харесваше момчето и се радваше, че може да му помогне за коня. Предположи, че обича децата. Може би поради тяхната невинност, поради начина им да приемат нещата безкритично, с доверие и непрестореност. Каквото и да беше, той се чувстваше по-добре от дълго време насам.
Но децата имаха майки, а на това именно дете майка му беше извънредно особена. Хен си признаваше, че тя го привлича, но кой не би бил привлечен от една тъй красива жена с бяла кожа и водопад от черни коси?
Най-добре си спомняше очите й, почти черни, огромни и блестящи. Бяха го гледали с недоверие, породено от натрупалото се през годините разочарование. Но имаше и още нещо в тях. Надежда, очакване или просто въпрос? Не знаеше. Но тя беше докоснала нещо в него, поставила бе въпрос, на който той трябваше да отговори. Тя може да беше труден характер, но криеше ключа на една загадка, която той трябваше да разгадае.
Лаура знаеше, че не бива да стои в сянката на дърветата и да наблюдава Хен и Адам. Трябваше да се приближи решително, да изпрати Хен по пътя му и да завърже Адам за някое дърво. Беше му казала да стои настрана от Хен, а ето го, че изглеждаше по-щастлив и доволен от всякога. Беше му казала да стои по-далеч и от коня, а ето как се беше изпъчил отгоре на животното, многократно по-голямо от него. Беше му казала, че ще трябва да поизчака, докато порасне малко. Но след този случай вече нямаше да има начин да го държи далеч от коня.
Не й харесваше начина, по който Адам гледаше Хен. Сякаш беше някакъв бог. Знаеше, че Адам има нужда от баща, но досега не беше подозирала дълбочината на тази нужда. Беше се опитала да бъде и майка, и баща за детето, но не би могла да се справи с този кон така, както Хен. Тя прокле Блекторнови, задето й го бяха дали. Прокле и хората от Сикамор Флетс, че не пожелаха да го купят от нея. Трябваше да го изведе в пустинята и да го пусне на свобода.