Но не беше. Никога не би могла да си позволи да купи толкова красив кон за Адам. А Адам го заслужаваше. Просто се нуждаеше от мъж, който да го научи да го язди. Тя самата се нуждаеше от мъж.
Мисълта я вцепени. Никога не беше обмисляла да се омъжи повторно — нито заради Адам, нито заради себе си. Лаура прогони смущаващата мисъл. Нямаше нужда от мъж. Нямаше дори желание за мъж.
Тогава нямаше никакъв смисъл да поглъща с поглед Хен Рандолф, сякаш той беше образ от девически молитви. Нейното тяло не би трябвало да се изпълва с трепет всеки път, когато той се окаже наблизо. Погледът й не биваше да се рее по красивото му лице или по мощните му бедра. Не би трябвало да се чувства привлечена от извивката и силата на раменете му.
Обаче беше.
Тя не харесваше светлите мъже. Имаше нещо във вида им, което ги правеше да изглеждат лукави. Дали заради извитите вежди, или заради предизвикателните мустаци… Хен беше гладко избръснат. Нямаше нищо лукаво във вида му. Той се движеше с непоклатима самоувереност — мъж, дотолкова силен, че дори отговорността за жена и дете в добавка не би могла да го обремени.
Лаура не можеше да отрече желанието си да се облегне на едни тъй силни рамене. Беше живяла сама от деня, когато Карлин я беше напуснал, принудена да се захване с унизителна слугинска работа, за да се издържа с детето си и да се изолира от обществото. Все едно, че се бе изолирала от живота.
Какво щеше да прави тя, когато Адам станеше достатъчно възрастен, за да е самостоятелен? Животът щеше да е преминал покрай нея. Гледайки Хен, тя не можеше да се отърси от чувството, че той беше последният й шанс да вкуси от живота, преди да остарее твърде много.
Хен повдигна Адам от коня. За момент той застина с момчето в ръцете си, като детето почти се губеше в едрите му длани. Не спираше да му говори. Двамата постепенно и неусетно се опознаваха.
Съвсем неочаквано очите на Лаура се изпълниха със сълзи. Като момиче тя бе мечтала за мъжа, за когото ще се омъжи, за децата, които ще роди, за живота, който щяха да водят в някое приказно кътче от света. До този миг мечтите й си бяха останали дълбоко погребани. Тази жива картина на фона на избледняващата към каньона слънчева светлина — мъжът и момчето редом до коня, спокойствието и умиротворението, което струеше от тях — сякаш материализираше нейните мечти.
Тя се опита да си каже, че това е невъзможно, не и в присъствието на Хен, но сърцето й не искаше да бъде излъгано толкова лесно.
Когато Хен остави Адам на земята с ръка около телцето му и тръгна към пътеката, тя усети как гърлото й се свива. Проклет да е Карлин! Нещата можаха да са за нея така, както сега, ако не беше той.
Като наблюдаваше Хен и Адам да се приближават към нея, тъй приличащи на баща и син, й се струваше почти невъзможно, че един професионален стрелец ще загуби толкова време и усилия, за да научи едно момче да язди. Без никакво усилие, съвсем естествено, той привличаше момчето към себе си, както медоносното цветче пчелата.
Точно толкова лесно бе привлякъл и нея. Каква притегателна сила се криеше в него, че й въздействаше така удивително?
Неговата загриженост.
Чувстваше се загрижен за нея дотолкова, че да излекува раните й, да я предупреди, че Блекторнови ще дойдат отново, да й предложи да се пресели в Сикамор Флетс, където би могъл да я закриля. Интересуваше се за Адам дотолкова, че да отдели от времето си, за да го научи как да язди кон. Хен се беше държал така, сякаш това, което правеше с Адам, беше по-важно от всичко останало, което имаше да върши.
И би трябвало да е истинска тази негова загриженост. От нея нямаше да спечели нищо.
Те бяха вече достатъчно близо, за да види очите му. Изглеждаха съвсем различно. Той изглеждаше различно. Не, че имаше откритост, насърчение или непосредствена радост от живота, но имаше една тънка разлика. Сякаш беше позволил на предпазната си маска да се поотпусне леко. Изглеждаше почти като съвсем обикновен човек с душа, сърце и съвест като всички останали.
Може би Адам бе предизвикал тази промяна. Може би едно дете можеше да го накара да се отпусне.
Те почти стигнаха прикритието й и тя трябваше да излезе от сенките, ако не искаше да я хванат, че ги наблюдава крадешком.
Хен погледна нагоре, когато долови шума от стъпките й. Тялото му се напрегна и ръката му докосна оръжието.