Инстинктивната реакция на професионалния стрелец. Топлината в нея моментално отстъпи място на смразяваща студенина.
— Това съм само аз — рече тя и пристъпи напред. Тя го погледна в очите. Бяха същите като по-преди — искрящо сини, твърди и лишени от съдържание. Като куха черупка. Като безплодна пустиня. Тялото на мъж и душата на убиец.
— Мамо! — извика Адам, като се втурна напред. — Шерифът ни учеше, мен и Санди.
Лаура обгърна сина си с ръце и го притисна здраво към себе си. Мразеше чувството на неприязън, което изпитваше към мъжа, помагащ на сина й. Тя не го одобряваше, но щеше да му даде да разбере, че оценява направеното от него за Адам.
— Знам, че конят е прекалено голям за него. Възнамерявах да изчакам, докато Адам поотрасне.
— Аз се научих да яздя още преди да се науча да ходя добре.
Нищо в изражението на Хен не се промени. Би могъл да говори на банкера си, на някой фермер или на градска матрона. Седлото на коня му сигурно му правеше по-голямо впечатление от нея самата. Усети как женската й суета възнегодува. Неизказаната критика я раздразни неимоверно. Успя да овладее гнева си, но не усети как изправи още повече стойката си и движенията й станаха по-неспокойни.
— Тичай да донесеш малко вода от потока — рече тя на Адам, — трябва да започвам вечерята.
— Преди никога не си искала вода — промълви Адам объркан.
— Тази вечер ми трябва.
Тя наблюдаваше колебанието на Адам, изпълнен с неохота да ги остави, раздразнен, че го отпращат, и прибави и това в дългия списък на прегрешенията на Хен.
— Не ме интересува кога си се научил да яздиш — тросна се тя, като се обърна веднага щом реши, че Адам не ги чува вече. — Това няма нищо общо с моя син.
Тя се опитваше да не обръща внимание на физическата реакция, която той разпалваше у нея, но това беше безнадеждна битка. Присъствието му винаги я караше да се чувства много по-женствена, по-жива, по-възбудена от всякога. Това, че той не я забелязваше, само утежняваше ситуацията.
— Израснал съм в плантация във Вирджиния. А тук момчетата трябва да се научават да яздят още по-малки.
Той нямаше нищо общо с представата й как трябва да изглежда един аристократ от Юга. Беше чист и спретнат, но и тук, на Запад, изглеждаше толкова на мястото си, колкото и всеки друг жител на Сикамор Флетс. Може би това обясняваше част от противоречията. Южняците бяха възпитавани да почитат жената. Също така бяха обучавани как да уцелват окото на птица в полет.
— Докато живеем в този каньон, Адам няма нужда да язди.
Тя се чудеше кога Хен е започнал да убива. Изглеждаше твърде млад, за да е участвал във войната, но трудно можеше да се прецени. Годините под открито небе, слънце и вятър бяха загрубили кожата му. Можеше да е на всяка възраст от двадесет и пет до четиридесет. Може да се е бил в армията срещу индианците. Може да е бил човек на закона по други места.
— Не може да разглезваш така момчето. Ако искаш да стане мъж, трябва да се отнасяш с него като с мъж.
— Той е само на шест — сряза го тя. — Какво очакваш от мен да направя, да му връча шпори и пушка?
— Да му намериш пони вместо този кон.
Лаура се зачуди защо той се чувстваше толкова свободен да я критикува. Чудеше се също защо си въобразява, че знае повече от нея как трябва да се възпитава синът й. Той можеше да е мъж, но това означаваше най-вече, че е твърдоглав и нечувствителен и нищо повече.
— Дядото на Адам му даде този кон.
Тя очакваше някакъв признак на изненада. Не го получи. Само студените сини очи продължиха да се взират в нея.
— Опитах се да му го върна, но той не искаше да го вземе. Опитах се да го продам или да го разменя за пони, но никой не се съгласи. Прав си, аз не мога да си позволя кон като този. Не мога да си позволя дори едно пони.
Тя го възненавидя, че я принуди да признае, че не е в състоя ние да осигури на сина си такова дребно нещо като пони.
— Аз ще го разменя.
— Не, няма — каза Лаура. — Няма да допусна да спечелиш благоразположението му. Не искам да расте с убеждението, че оръжието прави мъжа мъж.
— Той трябва да си има собствен пистолет — каза Хен. — Също трябва да знае и как да го използва.
Лаура не можеше да намери думи. Достатъчно лошо беше, дето беше нахлул в живота й, като разстройваше чувствата й и поставяше под съмнение принципите й. Още по-лошо беше, че Адам започваше да му подражава. Но абсолютно непростимото беше, че той може да очаква от нея да даде на сина си, на нейното детенце, пистолет, а и отгоре на това да го учи как да го употребява.
— Адам няма да има пистолет още дълги години. А когато му разреша, той ще го използва само за лов.
Хен я гледаше така, сякаш се опитваше да разбере отговора на някаква загадка.