— Не изглеждаш глупава.
— Какво? — промълви Лаура зашеметена.
— Но се държиш като глупачка във всичко, що се отнася до момчето.
— Как се осмеляваш! Само защото не съм съгласна мъжете да се стрелят наляво и надясно по най-дребния повод…
— Предполагам, че просто не желаеш да видиш истината — прекъсна я Хен. — Това обикновено не е толкова лошо, колкото да си глупак. Но понякога е по-лошо.
Много неща са бяха случили през двадесет и три годишния живот на Лаура, но никой никога не бе я третирал като идиотка. А ето този мъж се бе промъкнал в ежедневието й и не спираше да й разправя, че всичко, което мисли и прави, е погрешно.
— Мога да разбера желанието ти да защитаваш твоето малко момче — продължи Хен. — Не го одобрявам, но го разбирам.
— Много съм ти благодарна — вметна саркастично Лаура.
— Но няма да ти е от полза да пренебрегваш действителността. Той е момче на място и ще иска да стане мъж на място. Ако не се получи, някой ден някой ще му отнеме всичко, което притежава, включително самоуважението му, а след това ще го убият.
Пред тях се показа къщичката. Лаура бе толкова бясна, че едва виждаше пред себе си, но спря да спори с него. Не искаше Адам да чуе това, което се канеше да каже.
— Защо винаги отпращаш момчето и говориш тогава, когато няма да те чуе? — попита Хен. — Мислиш ли, че като го закриляш от всичко, той ще израсне по-добре подготвен за живота?
— Да, така мисля — Лаура пое дълбоко въздух и се опита да се успокои. С викане нямаше да стигне доникъде с този мъж. В известен смисъл беше по-лош и от Карлин. Той представляваше всичко, което мразеше и от което се страхуваше. А външният му вид бе всичко, което тя искаше от един мъж. Жестока, горчива шега на съдбата и тя беше готова да го намрази заради нея.
Опита се да изтрие от съзнанието си всичко, което той беше направил за нея досега. Концентрира се върху спомена за втория си баща, за Карлин, Блекторнови, мъжете от Сикамор Флетс.
— Адам ще стане джентълмен — каза твърдо тя, а тялото й трепереше от силата на обзелите я чувства. — Той ще знае какво е състрадание и разбиране. Ще цени красотата и ще ненавижда грубостта. Ще се научи, че жените са човешки същества, които имат нужда от грижи и внимание, нежност и любов. Ще се научи да се отнася към другите с търпение и толерантност. А най-вече той ще се научи, че самоуважението не се обвързва със способността да убиеш друго човешко същество.
— Нямаш равна в изопачаването на чуждите думи.
— Но ти каза…
— Един мъж може да бъде всичко това и без да навлича фуста.
Глава седма
— Аз не навличам Адам във фуста.
— Ти вече го караш да пере дрехи и да се грижи за градината. Като нищо ще започнеш да го учиш да чисти и да готви.
— И какво лошо има в това?
Хен взе едната й ръка и я поднесе към светлината.
— Това съсипва ръцете ти, първо.
Смаяна, Лаура направи опит да се измъкне, но той не разхлаби хватката си.
— Ръцете ти би трябвало да са нежни и бели. Трябва да живееш в голяма къща с много гардероби, пълни с красиви дрехи и някой, който да ги пере вместо теб. — Очарована, Лаура не можеше дори да си помисли за съпротива. — Трябва да накичваш косата си с цветя и да ходиш на танци всяка нощ.
Насилвайки се да затвори ушите и сърцето си за неговите думи, Лаура издърпа ръката си.
— Би могло да е точно така, ако съпругът ми не беше професионален стрелец, който се остави да го убият само месец след сватбата ни. — Тя отхвърли решително и последните остатъци от магията, сътворена от словата му. — И това е още по-основателна причина Адам да се научи да не обича оръжията.
— Никой мъж не би трябвало да обича оръжията, нито пък да му харесва да убива, но оръжието е крайно необходимо за тукашните условия. Без него и без знанието кога и как да го използва, един мъж е оставен на милостта на бандити, главорези и убийци.
— Ти така ли оправдаваш своите убийства?
Лаура не бе искала да бъде преднамерено жестока, но презрителното му отношение към възпитателните й методи възпламеняваха гнева й. Не можеше да бъде напълно сигурна, че не й се подиграва. Тази възможност я нараняваше.
— Не съм убил никого тук — каза Хен. После си тръгна. Не се извини, нито пък се сбогува. Просто се обърна и си замина.
Лаура се почувства пренебрегната, забравена и изоставена.
А това я вбеси. Какво самочувствие, какво самомнение — да си въобразява, че има отговор на всички въпроси! Че само да си отвори устата и тя ще си изпочупи краката от бързане да промени принципите си, крепили я през целия й живот!
Наблюдаваше го как се отдалечава и отново усети трепета в корема си. Очевидно гърбът му беше много разстройваща гледка. Всичко, което трябваше да направи, за да я превърне в едно безпомощно, трепетно кълбо от нерви, бе да й обърне гръб, с панталони, опнати плътно по здравите си бедра, и с рамена, поклащащи се с неосъзната сила.