Лаура бе като зашеметена, когато усети как се разлива топлина в части от тялото й, които бе забравила, че съществуват. За седем години никой не бе предизвиквал и най-слабо вълнение у нея. И ето че макар Хен Рандолф да я бе обидил, тя трябваше само да го изгледа в гръб, за да пропълзи желанието в нея както струйки дим над разпалено огнище.
Лаура отклони погледа си. Тя нямаше да му позволи да й диктува начин на поведение или да я измъчва с критика. Беше абсолютно неподходяща компания за Адам. Не беше типът човек, на когото да се възхищава.
Колкото и да си повтаряше тези неща, не можа да се въздържи да не хвърли един последен поглед към него, преди да изчезне зад извивката на каньона и да усети как решителността й се разсейва. След като е израснал в плантация във Вирджиния, той трябва да е бил възпитаван като джентълмен, какъвто тя искаше да стане Адам.
Тя тръгна към двора, когато Адам се върна с вода от потока.
— Няма да ми трябва всичката. Защо не занесеш на Санди малко? И трева, ако намериш.
— Той може сам да си намери трева и вода.
— Знам, но това ще ти помогне да се сприятелите.
Адам я погледна изпитателно.
— Означава ли, че ще ми позволиш да го яздя?
— Ако съм сигурна, че си достатъчно силен, за да го управляваш.
— Шерифът ми позволи да го пояздя.
— Но беше с теб през цялото време.
— Той каза, че имам силни ръце. Каза, че имам естествена правилна стойка — похвали се гордо Адам на майка си. — Каза, че ще дойде утре пак.
На върха на езика на Лаура беше да каже, че Хен въобще няма да идва отново, но премълча. Каквито и да бяха проблемите й с Хен, тя нямаше да разреши те да застанат между нея и Адам.
— Ако искаш да нахраниш Санди, най-добре да побързаш. Вечерята скоро ще е готова.
Но Лаура изобщо не мислеше за вечеря, докато гледаше как Адам се впусна да намери коня си. В мислите й беше един светъл мъж, който бе навлязъл в живота й със силата на експлодиращ динамит. Беше разбил света й на парченца и ти не можеше вече да ги сглоби отново.
Още по-лошо беше, че той събуждаше надежда в нея, че е по-различен от другите мъже, които бе познавала. Въпреки фактите, тя продължаваше да търси под повърхността на безизразната му маска признаците на топлота и човечност. Търсеше в очите му да узнае защо бе станал тъй безчувствен.
В продължение на дългите, затъпяващи часове, когато переше, тя изнамираше стотици причини един почтен и внимателен мъж да се превърне в безчовечна машина за убиване. Въображението й обаче се оказа безплодно да обрисува типа човек, който би се появил, когато свалеше твърдата си външна броня.
Мисли по Хен обсебваха самотните й часове както мъглицата от потока проникваше във всяка чупка и цепнатина на каньона. Бореше се срещу тях и изгуби. Хен бе събудил в нея желания, останали потиснати години наред, копнеж, който тя не бе в състояние да овладее. Излъчването му докосваше нещо примитивно в нея, което тя не можеше да назове, но му откликваше въпреки всичките си опити да го игнорира.
Въпросът беше: искаше ли тя да се заеме с предизвикателството да открие човека, който знаеше, че се крие заключен в Хен Рандолф? Беше рисковано. И залогът беше сърцето й. Вече можеше да предусети тежката битка. Ако той остане, тя можеше да спечели твърде много. Ако замине, можеше да изгуби всичко.
Звукът от ожесточено боричкане не привлече веднага вниманието на Хен. Момчетата непрекъснато го правеха, особено през дългите летни следобеди. Нещо обаче не беше наред. Звуците сякаш идваха иззад къщата му, но когато излезе и се огледа, разбра, че се носят откъм някогашното речно корито. Като премина под дърветата, израсли по бреговете на потока, той видя две момчета да се търкалят вкопчени по пясъка на изсъхналото речно легло. Като се приближи още, разпозна, че единият беше Адам. По-голямото момче отгоре му изглежда повече се опитваше да го задържи, отколкото да го бие.
Решавайки, че нещата са отишли по-далеч, отколкото трябва, Хен сграбчи другото момче за яката и го издърпа Адам скочи на крака с убийствено изражение в очите и връхлетя отново.
— Опа — рече Хен, като задържа Адам. — Стига толкова.
— Той каза, че татко е бил лош човек! — извика Адам. — Каза, че е бил застрелян заради кражба.
Адам се мъчеше с всички сили да се докопа до друго момче, но Хен го държеше здраво.
— Как се казваш? — попита го Хен.