— Цял долар!
— Не е ли достатъчно?
Джорди бързо овладя удивлението си.
— Като за начало е добре — каза той, — но ако се справям прилично, ще очаквам повишение. И искам петдесет цента; допълнително, ако се сбия заради Адам.
— Звучи почтено. Хайде сега, събирай си нещата.
Джорди нарисува още няколко линии в мръсотията.
— Баща ми го хванаха, че краде злато — той повдигна, поглед. — Какво е направил твоят?
Хен беше изкарал години, отказвайки дори да си спомня за баща си. Сега, още преди да е произнесъл и дума, той усети как гневът се надига и кипи в него, силен и разрушителен както винаги. Години, изпълнени с омраза, гняв и срам, напираха да се излеят през мъничката пукнатина, която изгори в душата му.
— Не знам всичките неща, които е направил — отговори с внезапно подрезгавял глас. Видя как се надига недоверчивост в очите на Джорди. Нямаше да му повярва, ако не проявеше толкова откровеност, колкото изиска от него преди това. — Знам, че е убил най-добрия си приятел, като преди това прелъстил сестра му.
— Божичко!
— После довел семейството си в Тексас и ни изоставил.
В мислите си Хен го виждаше толкова ясно, сякаш стоеше пред него. Висок и хубав, недокоснат от страданието и отчаянието, които оставяше след себе си. Спомняше си деня, когато той тръгна на война, шока от внезапното му заминаване. Желанието на майка му да живее бе угаснало същия следобед. На измъченото й тяло бяха нужни две години, за да последва отлетелия й дух. Хен се надигна рязко.
— Стига вече въпроси, съгласен ли си?
Джорди кимна.
— Хайде, прибирай си багажа. Имаш работа да вършиш. При мен е истинска бъркотия.
Тъжна усмивка премина по устните на Хен, като наблюдаваше Джорди как се втурна презглава по посока на конюшнята. Горките деца. За Джорди и Адам не беше възможно да се чувстват добре, докато светът продължаваше да ги вини и обременява с греховете на бащите им. Затова те се бореха да намерят оправдания за техните дела. Единствената им алтернатива бе да ги мразят и ненавиждат. И себе си.
Което беше точно това, което той бе правил през целия си живот.
Хен седна отново. Бе като зашеметен от откритието. Колко дълго бе мразил себе си? Откогато бе убил онези коне крадци? Отпреди това? Може би това бе една от причините да приеме тази работа. Убиването бе поставяло под въпрос същността на личността му, но другите хора му се възхищаваха за това.
Мисълта, че може да е допуснал да бъде мотивиран в поведението си от такава глупава, идиотска предпоставка, го смути дълбоко. Дори Лаура нямаше нужда да се самозалъгва, за да запази себеуважението си. Тя беше достатъчно силна, за да си изгради собствени стандарти, да вярва в тях и да се придържа към тях, без да плаща дан на мнението на останалите. Ако една жена имаше достатъчно сили да не се срамува от миналото си и да живее с него, то и той можеше.
Но като се изправи, Хен откри, че не е така лесно да се избави от демоните на цял един живот. Те бяха пуснали отровата си надълбоко, Чак до сърцевината на личността му.
— Къде е шерифът? — запита Хоуп, когато откри, че стаята няма никой друг, освен Джорди.
— Навън по работа — отвърна Джорди. Хоуп реши, че той се държи малко надменно.
— Знаеш ли кога ще се върне? Донесох му вечерята.
— Отиде да търси следи на конекрадци. Сигурно няма да си дойде тая вечер, Той каза аз да взема вечерята му.
На Хоуп това не й хареса. Джорди също не й харесваше особено. Обикновено се засягаше повече отколкото трябва от това, което тя казваше, но сега се държеше другояче.
— Какво правиш тук? — попита тя.
— Живея тук вече — обяви Джорди.
— Не е вярно.
— Напротив.
— И откога?
— От този следобед.
Хоуп поспря, за да смели тази информация.
— И защо шерифът ще те пуска да живееш тука?
— Защото работя за него. Ще поддържам мястото в ред. А имаме и друго споразумение.
Видът му подсказа на Хоуп, че той не смята да дава повече разяснения.
Хоуп постави подноса на масата и започна да вади чиниите.
— Аз обикновено се храня с шерифа.
— Зная. Той ми поръча да се грижа за теб, докато си тук.
Хоуп искаше да му каже, че няма никаква нужда някакъв мърляв деветгодишен хлапак да се грижи за нея, но с въздържа.
— Защо?
— Защото имаме споразумение.
— И ние имаме споразумение. И аз не съм сигурна дал искам някакъв сополив хлапак да се мотае тук.
— Не съм сополив. Той ме накара да се измия — очевидно беше, че на Джорди му се искаше да не бе споделял това последно сведение.
— Вярно бе — каза Хоуп, като провери лицето и ушите му.
Джорди я отблъсна назад.
— Е, добре, предполагам, че можеш да се храниш с мен, но внимавай за маниерите си.