— Да предположим, че изложим малкото си разногласие пред шерифа. Сигурно ще се заинтересува, защо една заможна и процъфтяваща търговка не е в състояние да си плаща сметките.
Естел видимо не хареса идеята стиснатостта й да стане публично достояние.
— Ще ти платя, за да се разкараш от магазина ми — изсъска тя, извади шепа монети от чекмеджето и отброи няколко. — Тук са четири и петдесет. Ще получиш останалото, когато ми донесеш прането.
— Ще получа остатъка сега или ще опъна въже насред улицата и ще накача бельото ти по него.
Естел изпадна в ярост, но отброи и останалите пари.
— Ето ти ги, и недей да се мяркаш повече тук, след като ми върнеш дрехите. Ще си намеря друга перачка!
— Няма да намериш никъде толкова съвестна и толкова евтина като мен.
— Вън!
— Приятен ден и на теб — Лаура се обърна и съзря Хоуп Уърти, която стоеше на вратата с отворена уста. Преди да каже и дума на детето, то се обърна и побягна към улицата.
Лаура се надяваше, че тя няма да разкаже на всекиго в Сикамор Флетс какво беше подслушала току-що. Жените и без това не я приемаха добре. Щяха да се ужасят, ако разберат, че е заплашвала да разпространи слухове за Франк Рийд. Беше произнесла заплахата си само за да сплаши Естел, но не мислеше, че някой щеше да й повярва. По дяволите, нямаше никакво значение. И без това никой за нищо не й вярваше.
Огледа улицата от край до край. Все повече и повече хора излизаха да се разхождат или по работа. Погледна към нейните планини и каньона си. Седем кръчми стояха между нея и края на града, всички те бяха препълнени с мъже. Нямаше намерение да се подложи на това изпитание. Щеше да се прокрадне зад офиса на шерифа и по старото речно корито да стигне до каньона. Тъкмо беше прекосила улицата и сви по една алея между сградите, когато дочу една врата да се отваря. Сърцето й прескочи един удар, когато Хен се появи иззад задната врата на затвора.
— Много мило от твоя страна да наминеш да ме видиш, но не трябва да използваш задната врата. Позволено е да се посещава шерифа в офиса му…
— Не съм дошла да те навестя и ти го знаеш — сряза го Лаура. — Прибирам се.
— Странно. Пътят не е оттук — той я хвана за ръката я завъртя. — По речното корито ще ти отнеме два пъти повече време.
— Аз пък искам да се разхождам по-дълго — каза Лаура. — Имам цял следобед да убия.
— Тогава нека да се огледаме за някой клиент на място на мисис Рийд.
— Хоуп ти е разказала, нали?
— Направо дотърча при мен.
— Бих искала да си беше гледала работата.
— А аз бих искал да видя физиономията на мисис Рийд. Какво й каза? Хоуп не е чула добре всичко.
— Неща, които не ми се ще да повтарям. Пусни ме сега. Наистина трябва да се връщам при Адам.
— Ти току-що каза, че следобедът ти е свободен.
— Излъгах. Доволен ли си сега?
— Не и докато продължаваш да се промъкваш като крадец по задните улици.
— Не е вярно!
— Напротив. Видях те. Кръшкачите имат едно такова гузничко изражение. Ти беше съвършената кръшкачка.
Лека усмивка прогони в миг смръщеността по лицето на Лаура.
— Ти винаги ли си така забавен? Представям си, че семейството ти непрестанно се е мъчило да те накара да бъдеш сериозен.
Хен изглеждаше сепнат.
— Моето семейство никога не е получавало това, което иска. А и не би знаело какво да прави с него в противен случай.
— Звучи ужасно.
— Ние не сме много приятно семейство. Сега аз и ти с връщаме обратно, откъдето си дошла. Все още има хора Сикамор Флетс, които не познавам, и аз разчитам на теб да ме представиш.
Лаура се дръпна назад като опарена.
— Не искам да се връщам.
— А трябва и да поговорим как да ти намерим работа, така че да можеш да се махнеш от този каньон.
Лаура заби пети в земята.
— Защо си толкова решен да ме измъкнеш от каньона?
— Защото не искам да тичам на всеки пет минути да проверявам дали си добре. Ако си в града, ще си пред очите на всички. Освен това не смятам, че Блекторнови ще те безпокоят тук. Хайде да тръгваме.
— Няма.
Хен я гледаше, сякаш имаше малко дете пред себе си. Ти мразеше това му изражения. Караше я да се чувства безмозъчна глупачка.
— Трябва да спреш да отбягваш хората. Ако не заради тебе, то поне заради Адам.
Верният му усет я шокира. Беше си повтаряла, че не се крие от хората, а че просто избягва неудобните ситуации. Измъкването от града през някогашната река винаги бе оставяло горчив привкус в устата й. Това, че Хен го изтъкна, неимоверно засили горчивината.
— Срамуваш ли се от себе си или сина си?
— Никога.
— И аз така си мислех, но ти позволяваш на страховете ти да те подтикват да се държиш, сякаш се срамуваш.