— Откъде накъде ще ми казваш какво да правя?
— Знам. Аз съм грозен убиец, но не съм толкова покварен и зъл, че да не разбирам от гордост. Оцеляла си, като си се изолирала, но ти си силна и смела. Не е необходимо да се криеш повече. Искам да се качиш на този тротоар и да заговориш всяка жена, която срещнеш. Също така искам да минеш покрай всичките кръчми до една и да предизвикаш всеки мъж да направи неприлична забележка.
— Правила съм го толкова много пъти, че накрая се уморих. Нищо не се промени.
— Не трябва да се отказваш. Спри да се прокрадваш в града на зазоряване…
— Не се прокрадвам!
— … да се прокрадваш през алеите, да се спотайваш по задните улички и да се скатаваш в каньона си.
— Аз не се крия, защото ме е страх. Крия се, защото ми е омръзнало да си удрям главата в непробиваема стена.
— Трябва всеки божи ден да им показваш, че си по-силна от тях и поне толкова добра. И да им показваш, че го вярваш.
— Опитвах се.
— И сега смяташ да се предадеш и да ги оставиш да си мислят, че ти си курва, а Адам — копеле?
Лаура го зашлеви. Преди някой от тях да разбере какви става, ръката й изсвистя през въздуха и се стовари върху лицето му.
— Няма да позволя на никого да ме нарича така.
Хен изглеждаше абсолютно невпечатлен, сякаш поне веднъж дневно някоя разярена жена му удряше плесница.
— Добре. Хайде поемай сега по пътя, повтаряйки си същото нещо.
Лаура беше толкова разгневена на него, а и на себе си, че се обърна и закрачи обратно по алеята.
— Чудесно — каза тя, като стигна до главната улица, — и какво ще правим сега?
— Ще се разходим по улицата, сякаш водим приятелски разговор, и ще заговаряме всеки, когото срещнем. Ако не го познавам, ти ни представяш един на друг и ми казваш по нещичко за него.
— Как мога да се държа приятелски, когато съм достатъчно бясна, че да те ударя?
— Преструвай се. И двамата ни бива в тая област.
Лаура тръгна с такава скорост, че едва не тичаше.
— И по-бавно. С тая стъпка ще профучаваш покрай хората, преди да разберат кой минава.
Лаура се обърна и се върна до мястото, където стоеше той.
— Някакви други инструкции?
— Усмихни се. Помъчи се да изглеждаш, сякаш си прекарваш добре. Дай на хората малък шанс, и те ще ти отвърнат със същото.
Така започна най-дългата разходка в живота на Лаура. Сикамор Флетс не беше повече от двеста ярда от край до край, но сега те й се сториха двеста мили.
Тя долавяше звука от дървения тротоар под краката си, положението на слънцето, спокойствието на утрото. Никога не беше забелязвала колко западнал изглежда Сикамор Флетс. Дори сградите имаха в горещината безцветен и занемарен вид.
Първата среща беше много мъчителна. Когато приключи, Лаура изпитваше желание да удари Хен отново. Втората обаче беше по-лесна. Третата дори още повече. Това, че вървеше редом с шерифа, беше от голяма полза. Той съвсем непринудено привличаше вниманието на хората. Не би й могло да бъде другояче. Когато един висок, чудесно изглеждащ мъж се движеше по улицата, сякаш я притежаваше, хората естествено се впечатляваха. Лаура не можеше да не се и възхити на спокойствието му. Тя можеше да игнорира хората. Хен можеше да ги накара да се почувстват невидими.
Най-много я заинтригува обаче начинът, по който жените оглеждаха Хен, после нея. С животински блясък в очите. Доста от тях си позволиха да разходят поглед по части от тялото му, далеч от красивото му лице и широките му рамене. Това очевидно внимание само потвърди това, което Лаура вече знаеше. Той беше опасно привлекателен мъж.
Още по-изненадващи бяха искриците на завист, които съзираше в очите им. Очевидно беше, че няколко жени с удоволствие биха се възползвали от шанса да разменят мястото си с нейното. Това я смая. Тя беше толкова заета да мисли за него като за типа човек, когото трябва да избягва на всяка цена, че не беше осъзнала, че би могло други жени да не са на същото мнение. Дори и жени, за които знаеше, че искат не повече от нея да се омъжат за професионален стрелец. Дали не виждаха в него нещо повече, което тя не можеше?
Усещаше остро присъствието му. Въздухът сякаш бе зареден с неговата енергия. Когато докоснеше лакътя й, за да й помогне при някое препятствие, тялото й се напрягаше от прилива на адреналин. Дори сякаш крайчеца на роклята й се зареждаше с искри при случайното докосване до ботушите му. Тя се отмести леко, за да създаде някаква дистанция помежду им.
— Мислила си с каква работа можеш да се занимаваш?
Въпросът на Хен я върна рязко в действителността.
— Вече обсъдихме това — отговори тя. — Всъщност нямам нищо против да бъда перачка. Това ми дава време за мен и за Адам.