— Но и те задържа под угрозата на Блекторнови.
— Защо толкова те е грижа какво ще се случи с мен и Адам? Да не се опитваш да ме накараш да те харесвам?
— Бих ли могъл?
Как би могла една жена да не го харесва, когато той се държеше, сякаш тя е центърът на неговото съществуване? Хората я бяха отбягвали години наред, бяха унижавали нея и сина й. Хен й бе оказал повече внимание в сравнение с всяка друга жена в Сикамор Флетс. Беше невероятно лесно да си изгуби ума по него напълно.
— Вероятно, но не за това са те наели.
— Моето задължение е да защитавам гражданите.
— На Сикамор Флетс, а не от каньона.
— Не мога да стоя и да гледам как оскърбяват една жена.
— Тук не е Вирджиния.
— Имаш нужда от друга работа. От навеждането над коритото сигурно те боли гърбът.
Тя не можеше да го отрече. Колко нощи бе лежала, без да може да мигне заради болките в гърба и раменете.
— Хората те гледат отвисоко заради работата, която вършиш. Тя не е за теб.
За Лаура бе невъзможно да не се спре и да не го погледне право в очите. Никой никога не й беше казвал, че тя е прекалено добра в някоя област. Точно обратното. Не можеше да повярва, че Хен наистина мисли това, което каза. Вероятно се опитваше да я накара да се почувства по-добре след пререканието й с Естел Рийд. Тя оценяваше жеста му, но Естел не представляваше проблем за нея. Проблемът се криеше в Хен — че бе тъй грижовен към нея, когато тя не вярваше, че отношението му е искрено. Колкото и да се опитваше да си остане разумна, не можеше да спре да се надява, че той вярва това, което й каза.
— Добро утро, мисис Блекторн.
Сепната от неподправената топлина в поздрава, Лаура се обърна и видя Миранда Трескот да се приближава. Тя и леля й тъкмо бяха излезли от бакалницата.
— Добро утро, шерифе — каза Миранда, усмихвайки се топло и на Хен. — Не си спомням да съм виждала някога някой от вас толкова рано из града.
— Трудно ми е да намирам време да се откъсвам от работата си — промълви смутено Лаура.
— Това е най-подходящото време да си свършиш задачите. Леля Рут винаги ни измъква навън, преди да е станало твърде горещо.
— А в каньона е винаги хладно. — Лаура се съмняваше, че някой се интересува от каньона, но тя просто не знаеше какво друго да каже.
— Във вторник ще се събираме на чай — каза Миранда на Лаура. — Ще се радваме да те видим между нас.
Лаура онемя от изумление. От години не я бяха канили никъде, и никога с такава очевидна искреност.
— Не зная…
— Не отказвай веднага. Няма да е нищо официално просто ще се съберем приятелки.
— Не мога да оставя Адам сам.
— Аз ще го взема — предложи Хен. — Време му е за следващия урок по езда.
Лаура размисли върху дрехите си. Нямаше нищо подходящо за парти. Може да го наричаха пиене на чай, но си беше истинско парти. Ами ръцете й? Бяха загрубели и изпръхнали, а тя нямаше ръкавици, за да ги скрие.
— Имам много работа. Не знам дали ще ми остане време.
Не можеше да отиде. Щеше да се чувства неудобно, а щеше да накара и всички други да се чувстват неловко. Нямаше да знае какво да каже. Щеше да се чувства неудобно.
— Опитай — настоя Миранда.
— Миранда, скъпа, ако тя не смята, че може да дойде, не е хубаво да я притискаш така. — Лицето на мисис Нортън беше напълно безизразно.
— Съжалявам, но аз съм отскоро в града и няма никой на моята възраст, с когото да си говоря.
— Трябва да си призная, че ще се чувствам малко неловко — каза Лаура, решавайки, че истината ще е най-полезна всички. — Нямам нищо подходящо, което да облека. Освен това, не мога да си представя, че вашите приятели ще искат да пият чай с жената, която им пере дрехите.
— Това няма абсолютно никакво значение.
— Благодаря, но съм убедена, че ще има. — До този момент никога не беше усещала да я приемат положително, с изключение на мисис Уърти. Съжаляваше, че не може да се възползва и да приеме поканата.
— Може би ще се чувстваме по-спокойно, ако сме само ние трите — предложи мисис Нортън.
Лаура се почувства като парализирана. Това не можеше да се случва на нея! Не можеше да стои на улицата посред бял ден и да я канят на гости у жената на банкера!
— Навярно е така.
Лаура и мисис Нортън се взираха една в друга, очевидно не знаейки какво да направят по-нататък. Ситуацията се бе развила далеч извън очакванията им.
— Тогава ще те очакваме в четвъртък, следващата седмица — каза Миранда с искрено удоволствие.
Лаура усети думите на отказ да напират на устните й. Долови обаче и лекото напрежение в мъжествената фигура до нея, припомни си как й отправи предизвикателство да покаже на всички, че не е изгубила самоуважение. Щеше да е по-лесно да отхвърли поканата, да си остане скрита в каньона, но тя знаеше, че вече е време да излезе оттам. Трябваше — заради Адам!