И заради нея. Не я интересуваше особено дали ще пие чай с мисис Нортън или не. Важното беше, че другата жена я считаше достатъчно приемлива, за да я покани. Това караше Лаура да се чувства добре, а й липсваше много дълго време.
— Благодаря. Приемам с удоволствие.
— Не се притеснявай да се обличаш официално — каза Миранда. — Обещавам, че няма да има никой друг, освен мен и леля.
— Не мога да повярвам, че се оставих да ме уговори да отида у тях — каза Лаура, след като мисис Нортън и племенницата й заминаха.
— Трябваше да си го сторила отдавна — отвърна Хен.
Лаура искаше да спори с него, да се защити, но вече наближаваха района на кръчмите. Вниманието й бе отвлечено от мъжете, които се бяха разположили навън. Хората, които се събираха тук, се различаваха съществено от онези в другия край на града.
— Време е да спреш да позволяваш на хората да мислят, че са с нещо по-добри от теб.
— Никога не съм го позволявала — каза Лаура, но погледът й нервно обхождаше групичката мъже тъкмо пред тях. Но както изтъкна сам, никой не си прави труда да кани перачката.
Един от мъжете отстъпи крачка назад, за да им даде път.
— Добрутро, госпожо Блекторн.
— Добро утро — отвърна Лаура, борейки се с всички сили да запази самообладание.
— Здрасти, шерифе.
Сценката се повтори и пред следващите две кръчми.
— Знам какво ще кажеш — каза Лаура, обръщайки се към Хен, когато стигнаха края на улицата и се отправиха към каньона, — но това никога не ми се е случвало преди. Всичките тези мъже обикновено ми казваха съвсем различни неща.
— Забрави ги. Утре се връщаш по същия път и очакваш точно същото отношение като тази сутрин.
— Но…
— Казваш им „добро утро“ и аз ти гарантирам, че и те ще ти кажат „добро утро“. И нищо повече.
Лаура започна да спори, но кракът й се подхлъзна по каменистата почва и тя се облегна на Хен. Всички мисли и аргументи се изпариха от главата й. Изправи се бързо и с отдръпна като ужилена от него. Надяваше се, че не е забелязал изчервяването й. Усещаше как пламти лицето й. Съвсем ненадейно тя се почувства невероятно уязвима. Впери поглед пред себе си и ускори крачка.
Докато бяха в града, беше изцяло заангажирана да мисли как ще се справи с всяко следващо препятствие, но сега градът бе зад гърба й. Безопасността на каньона бе поне стотина ярда нататък, и тя бе сама с Хен.
Физическото му присъствие я смущаваше неописуемо. Дори сигурно щеше да се чувства потисната, ако не беше зашеметена от това, което беше направил. Не само я беше наложил на града, но беше я принудил да се погледне в друга светлина. Беше отказал да позволи на когото й да е било, включително и на самата Лаура, да се отнасят към нея по друг начин, освен като равна на всички.
И беше прокарал линията си.
За една петнайсетминутна разходка през града, той беше постигнал повече, отколкото тя за седем години.
Защо? Този въпрос не желаеше да бъде отпратен лесно. Той едва ли би могъл да я счита за равна, не и мъж, който е израснал в плантация на юг и чието бельо беше изработено от по-качествена тъкан, дори в сравнение с това на най-богатите от града. Очевидно беше, че е израснал с навика да е отговорен, да управлява. Той вероятно не го осъзнаваше, и навярно би го отрекъл, ако му го кажеха, но явно беше, че е роден в семейство от по-висша класа. Какво би могъл да намери в нея — дъщерята на странстващ миньор, вдовицата на крадец, спипан на местопрестъплението, майката на шестгодишно момче, което да задържи интереса му за повече от няколко седмици?
За щастие, преди да успее да се отдаде изцяло на самоизтезания, те достигнаха редицата чинари, обрамчващи мястото, където водите на потока биваха поглъщани от пустинния пясък. Тя се обърна към Хен и протегна ръка.
— Благодаря за стореното днес. По едно време бях много ядосана, но сега съм ти благодарна.
Хен взе ръката й в своята и тръгна напред. Лаура не помръдна.
— Ще дойда с теб. Искам да видя как Адам се оправя със Санди.
Обзеха я съвсем други чувства, които бяха в пряк конфликт с личното й отношение към Хен.
— Бих предпочела да се разделим тук — каза тя.
— Защо? — попита Хен, а очите му я проучваха изпитателно.
— Казвала съм ти вече. Не искам да имаш нищо общо с Адам.
Глава девета
Лаура се отдръпна стреснато назад пред неприкрития гняв, който се разгоря в очите на Хен. Вече не можеше да ги опише като студени или безизразни. Почувства се като опърлена от яростта им. Ако беше имала някакви съмнения относно благородническия му произход, те се разсеяха сега на мига.