— Ще имаш ли нещо против да обясниш това — каза Хен с едва овладяна ярост.
Лаура бързо се съвзе. След всичко, което той беше направил за нея, тя съжаляваше, че се налага да бъде толкова директна, но бъдещето на Адам беше по-важно от наранените чувства на Хен.
— Не искам Адам да започне да зависи от теб. Не знам защо си дошъл тук, но не смятам, че ще се задържиш. Изпрах дрехите ти. Чух те как говориш, видях как действаш. Никога няма да станеш част от това общество. Догодина ще е заминал. Тогава Адам ще трябва да започне да изгражда на ново живота си, но вече без теб. — Лаура не харесваше начин, по който Хен я гледаше. Изведнъж си спомни изражение на втория си баща, когато биеше нея и майка й, докато уталожеше беса в себе си. А Хен беше пребил Деймиън — жестоко, системно и методично. — Би могъл да спреш да ме гледаш, сякаш искаш да ми извиеш врата. Казах ти да стоиш далеч от нас още първия ден. Следващият път, когато се появи, ти казах, че не обичам професионалните стрелци и, че не те искам наоколо. Въпреки това, ти пак дойде. Е, не можеш да продължаваш така да пренебрегваш желанията на хората и от време на време да не ти натрият носа.
— Да кажеш, че не съм достойна компания за сина ти едва ли може да се нарече просто натриване на носа.
— Предполагам, че е така, но и да убиваш хора също е доста сериозно.
— Аз не убивам хора — каза Хен. — Не съм застрелял никого, преди той да се е опитал да ме убие пръв.
— Навярно си имаш основания за това, което си правил, но не това е най-важното. Мразя това, което причиняват оръжията, и не искам Адам да се възхищава на хора, които умеят да ги използват. Понеже е малък, той е много възприемчив и податлив.
— Особено след като си го излъгала за баща му.
Обвинението му беше толкова неочаквано, че Лаура загуби самообладание. Винаги се беше страхувала някой да не открие какво е направила.
— Откъде знаеш? — Прииска й се да се ритне. С въпроса си на практика признаваше лъжата.
— Няма значение откъде знам. Важното е, че ти толкова се страхуваш да не би Адам да убие някого някой ден, че лъжеш относно миналото и относно бъдещето. Онова, което не разбираш, че непреодолимо го тласкаш към злокобната участ да бъде убит той самия.
— Не мисля, че имаме какво друго да си кажем повече.
— Аз мога да кажа още много — изстреля Хен. Той я хвани здраво, когато тя се опита да го загърби. — Единственият проблем е, че не искаш да слушаш. Твоя работа си е, ако искаш да вършиш глупости, но не е честно спрямо момчето. Той заслужава да има шанс. И ако нямаш вяра в съвета на един убиец, а ти очевидно нямаш, защо не попиташ някоя от онези жени, с които ще пиеш чай. Господи, дори Хоуп разсъждава по-трезво от теб.
С тези последни думи Хен се обърна и си замина, като я остави сама. Отново.
В този момент Лаура беше в плен на противоречиви чувства, но най-силното беше вина заради лъжата й пред Адам. Винаги се беше чувствала виновна, фактът, че Хен бе узнал, вгорчи още по-силно съжалението й.
Чувстваше се виновна също и заради начина, по който се бе отнесла с Хен, който винаги се бе държал любезно и загрижено към нея и Адам. В него се криеше много доброта. Тя вече не поставяше под съмнение това. Именно тази доброта беше направила невъзможно за нея да се придържа към решимостта й да няма нищо общо с него.
Възпираше я готовността му да убива. Също и яростта му. Когато беше разгневен, вторият й баща я биеше по същия начин, по който Хен бе набил Деймиън. Тя не можеше, нямаше да се подложи отново на такова отношение. Нито пък Адам. Нито пък щеше да живее с професионален стрелец. Рано или късно някой щеше да го убие.
И тогава тя отново щеше да остане сама. Нямаше да позволи отново да бъде изоставена. Няма да разреши сърцето и мечтите й да бъдат разбити от един пистолетен изстрел. Трябваше да го отблъсне сега, преди тя и Адам да започнат да разчитат на него.
Когато навлизаше в каньона, Лаура осъзна, че е пристъпила в опасна близост до възможността да бъде привлечена от Хен. Харесваше го. Налагаше се да си го признае. И как би могла да не го харесва? Всичко, което беше направил от първия миг, когато го видя, се бе оказало само за нейно добро, и за първи път от много години тя се бе почувствала като желана жена.
Беше забравила колко е красиво това усещане, как променяше цялостното възприемане на нещата от живота. Беше забравила, че то дава надежда. Прекрасно, но и толкова опасно нещо — надежда!
Тя се изкачваше бавно, без да забелязва нито резкия спад в температурата под чинарите, нито шумното придвижване на една мишка през изсъхналите листа, нито пък гърмящата змия, която се плъзна през тревата току пред нея. Не забелязваше и многоцветните оттенъци на скалните отломъци наоколо, слънчевата пелена, която като паяжина се процеждаше измежду разлистените клони, жизнерадостното бълбукане на потока, който на подскоци се опитваше да преодолее големите каменни блокове, препречващи пътя му надолу.