Тя мислеше единствено за Хен Рандолф.
Беше най-привлекателният мъж, когото бе виждала. Дъхът й продължаваше да се спира в гърлото всеки път, когато го зърнеше. Сякаш беше изпратен да я измъчва, демонстрирайки неща, които не можеше да има. Физическата му привлекателност беше като въже, с което я придърпваше към себе си против волята й, като вятър по пътя й, отнасящ я там, където тя не искаше да отиде. Когато я докоснеше можеше да забрави всичко, освен че е човек на бързия револвер.
От него се излъчваше усещане за компетентност, кое: то бе чудно успокояващо. Когато беше с него, тя имаше чувството, че той може да се справи с всичко, да реши всеки проблем, да отговори на всеки въпрос. Товарът, който бе носила в продължение на толкова години, в негово присъствие сякаш олекваше.
Беше безсмислено обаче да размишлява върху нещата, които харесваше у него. Не беше типът човек, който да се заседи в Сикамор Флетс. Беше привлякла интереса му за момент, и то не много силно при това. Сякаш му беше по-интересно да научи Адам да язди. И да използва пистолет.
Лаура стигна до къщата си, но Адам не отговори на повикването й. Надяваше се да е на поляната със Санди. Беше му забранила строго да ходи сам в града. Тръгна нагоре по пътеката.
Не разбираше защо Хен смята, че Адам трябва да се научи да стреля сега. Би могъл да овладее оръжието, когато стане младеж. Не искаше момчето да расте с убеждението, че пистолетът е начин за изход от положението. Точно така бе възпитаван Карлин и накрая това го бе убило.
Неволно стресна една катеричка, която си търсеше храна. Тя се втурна на върха на една скала и записука гневно срещу нарушението на спокойствието й.
Лаура се изсмя.
Ако само можеше тя и Адам да останат в този каньон завинаги! Нямаше да се налага да се тревожат за оръжия или за това, как ще ги приемат в обществото, нито пък че ще бъдат изоставени от хора, които обичат.
Но даже и докато размишляваше колко спокоен би бил животът им, тя знаеше, че няма да задържи Адам тук, дори и да можеше. Той заслужаваше шанса да опознае света. Що се отнася до нея, тя се бе оттеглила тук като начин за самозащита. Никога не се бе питала, дали иска да остане тук.
А ако Хен й предложеше да замине?
Лаура се разгневи на себе си заради тази непозволена мисъл. Нямаше да си губи времето да мъдрува над отговора на този опасен въпрос. Никога нямаше да се случи. Те двамата нямаха нищо общо.
Наближи поляната и видя Адам и Санди. Нещата не вървяха така добре, както с Хен, въпреки че Адам очевидно се опитваше да прави всичко, което Хен му бе показал. Адам наведе коня до майка си.
— Не ми позволява да го яхна.
— Може би трябва да почакаш известно време — каза Лаура, обезпокоена от представата за Адам, кацнал на гърба на огромното животно.
— Искам да покажа на шерифа колко добре мога да се справям — Адам заведе Санди до една скала. — Дръж го, докато се кача.
Лаура хвана оглавника.
— Ще е по-лесно, ако си по-голям.
— Аз не съм бебе. Шерифът каза, че мога да яздя сам.
— Шерифът не знае всичко — тросна се Лаура.
— За конете знае всичко.
Адам изглеждаше малко неуверен в себе си, докато се качваше на гърба на Санди, но все пак успя. Лаура беше горда от смелостта и решимостта на сина си, но не беше доволна от авторитета на Хен над момчето.
— Трябва да имаш седло — каза Лаура, когато Адам сграбчи гривата на Санди в ръцете си.
— Шерифът обеща, че ще ми намери, но каза, че всяко момче трябва да може да язди неоседлани конете. Пусни го сега.
— Не можеш да яздиш Санди сам.
— Шерифът каза, че всичко, което трябва да правя е да го направлявам с коленете си.
— Може би това ще е възможно, когато станеш по-голям, но не и сега.
— Шерифът каза, че…
— Не ме интересува какво е казал! — избухна Лаура. — Не позволявам да яздиш без седло и юзди.
— Но аз искам да му покажа какво мога. Той каза, че ще дойде да ме види много скоро.
Трябваше да му каже веднага. Не беше честно да отлага. Освен това, колкото по-рано узнаеше, толкова по-скоро щеше да се примири и нещата щяха да се върнат към нормалния им ритъм.
— Той няма да се върне.
— Каза, че ще дойде. Обеща ми. Той каза…
— Аз му забраних да идва.
Адам се взря в майка си с невярващ поглед.
— Защо? — беше изтерзано и обидено стенание, вопъл на протест от страна на едно малко момче, което се нуждаеше отчаяно от това, което Хен му даваше.