— Мога ли да се облека вече, докторе?
Той се подсмихна.
— Има ли наоколо някоя дива круша?
— Нагоре по каньона — упъти го Лаура, докато оправяше роклята си.
— Ей сега ще се върна. — Той се отправи навън с уверена стъпки.
Беше доволна, че излезе. Нуждаеше се от малко време, за да възвърне спокойствието си. Определено беше развълнувана, иначе нямаше да проявява тази необичайна реакция спрямо него, това странно противоречиво желание да избегне докосването му, но и да продължи да бъде докосвана. Желанието да потърси утеха там, където не беше очаквала да я намери.
— Къде отива той, мамо? — попита Адам. Не беше се отделил от майка си дори и за секунда.
— Да донесе диви круши, макар че е загадка за мен за какво могат да му послужат.
Но тази загадка не я интересуваше чак толкова, колкото защо докосването му имаше такова силно въздействие върху нея. Ласките на Карлин никога не й бяха доставяли удоволствие. Дори в началото, когато беше още наивна и глупава и вярваше, че е влюбена, беше намирала близостта им странно незадоволителна. А този странен мъж само с едно докосване бе накарал тялото й да тръпне и да копнее, кожата й бе станала непоносимо чувствителна, а сетивата й — болезнено изострени.
Трябва да е от шока. Деймиън се бе държал брутално. Щяха да минат дни, докато дойде на себе си.
— Дали ще дойде някой друг да ме вземе? — попита Адам. Изглеждаше изплашен.
Лаура винаги се бе страхувала, че семейство Блекторн ще предяви претенции към Адам. Само дето бе очаквала това да се случи по-късно. Затова, когато Деймиън се появи този ден, шокът, който трябваше да преживее, беше още по-силен.
— Може би — отвърна Лаура, — но ние ще сме готови следващия път.
— Днес тя се бе оказала неподготвена. Адам вече щеше да е далеч от нея, ако не се беше намесил този необикновен мъж. Добре, той беше шерифът и защитавайки я, сигурно си гледаше работата, но тя не мислеше, че познава някого, който дори малко да прилича на него.
— Връща се — предупреди Адам.
Хен се спусна в каньона, натоварен с диви круши.
— Ето, вземи ги — рече той и изсипа плодовете в полата й. После извади от джоба си нож, разряза на две една от крушите, а след това на няколко резена. — Имаш ли тензух?
— Да.
— Нарежи и останалите по този начин, наложи ги върху подутините и увий лицето си с тензуха. Ще се излекуваш два пъти по-бързо от обикновено.
— Ще изглеждам така, сякаш ме подготвят за погребение — възпротиви се Лаура. Изведнъж тя се втренчи в него. — Как всъщност се озова тук?
— Исках да те помоля да ми изпереш дрехите — той се огледа. — Оставих ги ей там.
— Аз ще ги донеса — извика Адам и излетя. Беше възвърнал донякъде увереността си.
— Не знам кога ще мога да свърша тази работа — каза му Лаура. — Имам още много пране. — Тя знаеше, че трябва да изпълни първо неговата поръчка, поне от благодарност, но едно странно чувство на разочарование и безпричинно раздразнение я беше обхванало. Той изглеждаше точно толкова безразличен към факта, че тя е жена, колкото тя дълбоко чувстваше мъжествеността му.
— Не трябва да работиш днес.
— Освен да се консервирам с тия кисели круши.
— Точно така.
Стори й се, че видя усмивка, отблясък от веселие в тези сини очи, но вероятно беше само игра на светлината. За всеки случай му се усмихна.
— Ще казвам на хората да се обръщат към теб, ако искат да узнаят защо прането им не е готово навреме.
— Намирам, че ще е по-подходящо, ако ги насочиш към Деймиън.
Ведростта изчезна от изражението й.
— Няма да има никакъв смисъл. На никой Блекторн не му пука какво искат останалите.
— Трябва да помислиш дали не е възможно да се стигне до някакъв компромисен вариант. Няма да е добре за момчето, ако се окаже притиснато между вас.
— И какво знаеш ти? — рече тя, а гласът й отново бе станал студен и режещ.
— Вярно, но не можеш да промениш факта кой именно е бащата на момчето.
— Да, но поне мога да се погрижа да го възпитам — натърти тя. — Да не мисли, че може да вземе нещо само защото му се иска, защото е по-едър и защото умее да борави с оръжие.
Адам се появи, носейки със себе си чанта с дрехи. Беше едричък за възрастта си и се справяше без усилие.
— Носиш много дрехи — рече Лаура, като изгледа пълната чанта.
— Домът ми е далеч оттук.
— Може би трябва да обмислиш идеята да се върнеш пак там.
Макар че той я ядосваше, тя го каза като добронамерено пожелание. Не й се искаше да го види убит. Никога никой не се беше отнасял така добре с нея.