Хен не знаеше защо мнението на Лаура за него го измъчваше така. Хората не го одобряваха през целия му живот, включително и семейството му. Господи, Джеф и досега не можеше да му каже дори една любезна дума, но това не го безпокоеше. С Монти се караха толкова често, колкото разговаряха. Дори Роуз смяташе, че животът му е бъркотия и му го каза.
— Добро утро, шерифе.
Хен излезе рязко от унесените си спомени и отвърна на двете дами, излизащи от хлебарницата на Естел Рийд. Явно не всеки обядваше по това време. Една от тях се усмихна и се закикоти нервно. Хен отмина бързо. Можеше да познае разгонена жена от стотина ярда. Не търсеше постоянни връзки, особено пък от този род.
Тогава защо го болеше от мнението на Лаура? Защо го откъсваше от Адам?
Не го беше особено грижа за хората нито преди, нито сега, но изпитваше топли чувства към децата. Той знаеше колко много се нуждаеше това момче от вниманието и одобрението на един мъж. Беше прекарал по-голямата част от юношеството си в търсене на мъж, когото да уважава, когото би могъл да следва в примера му. Не беше намерил. Може би това беше причината да се превърне в аутсайдер с неконтролируеми настроения. Ако Адам не намереше някого, той би могъл да свърши по същия начин.
Хен не искаше това. Живот като неговия си вземаше своето. Не може очите ти да са широко отворени и невинни едновременно; не можеш да търсиш доброто у хората, да ги обичаш, да разчиташ на тях, да пускаш корени. Той трябваше да е недоверчив към всекиго, да се държи настрана, да не се застоява.
— Ранни обиколки, а? — попита Скот Елгин, когато Хен наближи кръчмата му.
— Искам да видя дали мога да науча какво се случва с кравите на Питър. Хоуп ме посъветва да съм тръгнел към Сиенега Уош.
Приятната усмивка на Елгин се стопи.
— Блекторнови считат това място за тяхна лична собственост.
— Според Хоуп именно затова трябва да проуча този район.
— Знам, че си добър с пистолета, но се пази. Имаме нужда от шериф като тебе. Не бих искал да идвам на погребението ти.
— Ще го имам предвид — каза Хен на тръгване. — Никога не ми е харесвала идеята да се установя шест стъпки под земята.
Ако хората от Сикамор Флетс го ценяха заради уменията му с оръжията, то защо Лаура не можеше? Какво право имаше тя да издава присъди за това, което правеше или как живееше живота си? Не си ли даваше сметка, не можеше ли да оцени, че ако не беше той, готов да използва пистолета и юмруците си, тя щеше да е загубила сина си?
Тя осъзнаваше това. Беше му го казала, но въпреки това не го одобряваше. Това правеше нещата още по-безнадеждни. Тя виждаше доброто и все пак го отхвърляше категорично като човек.
— Изведи Бримстоун — каза Хен на Джес Маккафърти, конярчето в конюшнята на Чък Уилсън. Това беше постоянна шега помежду им. Никой не смееше да доближи Бримстоун.
— Изведи си го сам, ако ти трябва — отвърна Джес. — Не съм пипвал този кон, откакто си дошъл, и не смятам да започвам точно сега.
— Досега вие двамата трябваше да сте станали най-добрите приятели — подсмихна се Хен, като взе седлото си и се запъти към мястото, където Бримстоун дъвчеше блатна трева.
— Искаш да кажеш той и дяволът — каза Джес — Не разбирам как те допуска до себе си, след като едва не избива всичко живо наоколо.
— Може би аз съм дяволът — Хен постави олялото, после седлото на гърба на Бримстоун. Животното ритна със задния си крак. Силен удар по задницата му го накара да се поукроти само за да се опита да ухапе Хен след това.
— Не виждам заради какво го търпиш — почуди се Джес.
— Защото е най-добрият кон, който съм яздил.
— И най-долният.
— И това също — Хен изведе Бримстоун навън и го яхна — Когато съм там, в пустинята, не ме интересува дали конят е хубав, а дали може да ме върне жив и здрав там, откъдето съм тръгнал.
Мъжът винаги трябва да е готов да посрещне опасността, да знае какво да търси, какво да избягва, кога да отстъпи. Това беше нещо, за което Лаура не знаеше нищо. Не беше същото за жените. Въпреки че бе изкарала тежки времена, това, че е жена, й предлагаше вид защита, каквато мъжете нямаха.
От мъжете се очакваше да следват друга линия на поведение. Това беше нещо, на което Лаура не можеше да научи Адам. Нямаше значение дали е съгласна или не. Мъжете го очакваха. Жените също. Понякога те бяха по-лошите. Един мъж би могъл да прости на друг слабостта. Една жена никога. Може би защото те бяха толкова уязвими, се нуждаеха от силен мъж да ги закриля. Може би защото, макар и по-слаби физически, те бяха по-силни емоционално от повечето мъже. Той само знаеше, че понякога те можеха да бъдат непоносимо взискателни към един мъж.