Както Лаура, а тя дори не го съзнаваше.
След около половин миля Хен премина пояса от реки, заобикалящ Сикамор Флетс, и навлезе в пустинята. Пред него се простираха храсталаци, високи само няколко стъпки, които скоро отстъпваха място на безкрайни кактусови полета. След още няколко мили релефът се спускаше към Сиенега Уош, област, осеяна с канадски тополи и малки езерца. На около седемдесет мили планинските хълмове образуваха причудлива нащърбена линия по хоризонта.
Хен подкара Бримстоун в лек галоп. Бързаше.
Не, беше просто раздразнителен, и конят изглежда долавяше настроението му. Той направи няколко опита да ухапе Хен, нещо, което правеше рядко, след като го яхнеха.
— Престани! — каза Хен. — Винаги мога да измисля нещо по-злобно от теб.
Очевидно конят си спомни поне един от въпросните примери и възприе наложеното му темпо. Въпреки коварния нрав на животното, Хен никога не бе обмислял възможности, та да си купи друг кон. Когато дойдеше време да си заминава, едва ли би могъл да си намери по-добър компаньон от него.
Хен винаги бе знаел, че Сикамор Флетс е само временна спирка. Лаура беше права. Нито тя, нито Адам можеха да разчитат на него. Щеше да е там само докато нещо друго не го завлечеше нататък, докато празнотата в душата му не станеше непоносима и не го тласнеше в нова посока. Бягаше от всичко към нищо. Беше типът човек, какъвто не искаше Адам да стане.
Беше чувал веднъж, че жените са цивилизаторите на човечеството. Не знаеше много за това, но те определено имаха навика да пускат корени и да се придържат към себеподобните си. Ако видиш някъде жена, бъди сигурен, че има и други наоколо.
Жените мразеха да се преместват, а не обичаха и другите хора да го правят. В природата им беше да се придържат към нещо за постоянно — хора, земя, градове, с очакването това да продължи цял живот. И мразеха промените почти толкова много, колкото и преселването.
Сближаването с Адам и Лаура нямаше да е толкова неприемливо, ако той беше от уседналия тип хора. Щеше да му хареса да гледа Адам как расте. Баща му може и да е бил некадърен нехранимайко, но той беше добро момче. И се нуждаеше от известно направляване и добър пример.
Не че Лаура му влияеше лошо. Тя просто не разбираше мъжете. Беше си навила на пръста, че те можеха да я гледат единствено с похотливи намерения. Не разбираше, че никой мъж не би могъл да остане безразличен към нея. Той предполагаше, че е имало някои мъже в града, готови да се задомят и да станат като баща на Адам, но Лаура не бе им дала шанса да изявят готовността си.
Тя беше много привлекателна. Никой пълноценен мъж не би могъл да я погледне, без да си помисли неща, които би се засрамил да каже. Също като него, а той в течение на години се беше учил да гледа на жените, без да изпитва нещо. Даже и с насинено и натъртено лице той я намираше привлекателна. А сега, когато белезите практически отминаваха, той я намираше направо смущаващо красива. Чудеше се какво ли би казала тя, ако й признаеше, че бе сънувал тях двамата.
Вероятно щеше да се шокира толкова, колкото и той. Не беше привикнал на такива сънища. Приличаха на тези на Монти, преди да се ожени. Дори мисълта за тях караха тялото му да се напряга.
Следи от добитък! Хен рязко спря Бримстоун. Скочи долу и застана на колене, за да проучи следите. Половин дузина животни бяха минали по този път, а също и два подкопани коня, придружаващи кравите откъм ранчото на Питър Колинс.
Той се метна на коня и тръгна по следите. Кой си въобразяваше Лаура, че ще научи Адам как да бъде фермер, да проследява собствения си откраднат добитък, да отстоява собствеността си срещу крадците? Блекторнови можеха да го научат, но тя не искаше да чуе за тях. Той също би могъл да го научи, но тя не искаше да чуе и за него! Тя не харесваше това, което той беше.
И защо да го харесва? Самият той не се харесваше. Нито сега, нито преди. Ето защо беше в непрекъснато движение. Той бягаше от себе си.
Мисълта го разстрои толкова силно, че едва не пропусна пътеката между мескитовите храсти. Скочи на земята и запроучва прохода към пустинята. Беше се натъкнал на мястото на действие на голяма активност на крави и коне. Разпръсна пясъка и чакъла от една малка купчинка и откри останките от неотдавнашен огън.
Някой беше жигосвал добитък тука. Или по-скоро беше подправял белезите със своето си клеймо. Това беше доказателство за престъпна дейност. Сега трябваше да открие кой я упражнява.
Но когато Хен се метна отново на коня и го обърна към вкъщи, той не мислеше за крадците и жертвите им. Мислеше за Лаура Блекторн. По един или друг начин той щеше да й докаже, че е нещо повече от майстор на бързата стрелба. Същевременно би могъл да го докаже и на себе си.