Глава десета
— Какво откри? — обърна се Уоли Рейгън към Хен, който, прибирайки се в града, се беше отбил в ранчото им.
— Открих жигосан добитък.
— Знаех си!
— Открих също така и следи от…
— Какво? — изненадан възкликна Рейгън.
— Не можеш просто така да прежалиш кравите си и да забравиш за тях. Ако и ние с Монти бяхме сторили същото, нямаше да има нито една дългорога крава в областта, когато Джордж и Джеф се върнаха от войната.
Двамата влязоха в къщата и Уоли му подаде чаша кафе.
— И какво предлагаш да направя? — погледна го Уоли блестящи от гняв очи.
— Първото нещо, което трябва да направите с Питър, да съберете всички фермери, да разберете кои имат най-големи неприятности и къде крадците се появяват най-често. После да разпределите работниците си по двойки и да ги пратите да патрулират. Ако всички си помагате и обменяте информация, с половината от хората си ще можете да покриете целия район. Трябва също така да почистите кладенците и да държите животните си под око.
— Това няма да спре всички крадци — пророни Уоли, на който явно думите на Хен не му се понравиха.
— Няма, но поне ще спре онези, които не са решили на всяка цена да си строшат вратовете. Рано или късно аз ще ги хвана.
— Не зная колко още ще издържа на такива загуби.
— Няма да е дълго, ако продължаваш да играеш на карти с оня комарджия.
Уоли кипна:
— Не ме учи какво да правя с парите си!
— Аз нищо не те уча — отвърна Хен и остави чашата на масата. — Парите са си твои, кравите — също. Все пак на твое място тази вечер бих отишъл да се видя с Питър. Искам само да ме уведомиш какво си решил.
Хен не знаеше дали Уоли ще се вслуша в съвета му. Той по-скоро имаше вид на опак човек, който би отхвърлил и най-добрия съвет, само и само да докаже, че може да го направи. А това беше добре. Питър щеше да се убеди, че съвсем точно следва всичко.
Лаура не беше виждала Хен от десет дни. Този факт обаче не само, че не я успокояваше, а дори си даде сметка, че мисли за него все повече и повече. Накъдето и да се обърнеше, все нещо й напомняше за него.
Същото беше и с Адам. Детето не можеше да забрави онзи дълъг слънчев следобед на ливадата. Случилото се оставаше между нея и сина й и се превръщаше в пропаст, която с всеки изминат ден се задълбочаваше. Адам продължаваше да изпълнява ежедневните си задължения, но повече от времето си прекарваше със своя кон. Същевременно всичко, което чуеше от Хен, приемаше за безусловна истина и колкото повече напредваше в ездата, толкова повече се възмущаваше от факта, че майка му отблъсква Хен.
Лаура вдигна поглед от коритото с прането и видя, че Адам се задава откъм каньона. По начина, по който се движеше тя усети, че се връща от града. Държеше главата си изправена и в стойката му имаше нещо енергично и предизвикателно. Сякаш се беше приготвил за кавга.
Лаура се опита да отхвърли чувството за поражение и да го замени с омраза, насочена към Хен. Вината за всичко беше негова. Адам не й се беше противопоставял до момента, в който той се беше появил с неговите приказки за пистолети, за независимост от жените и за момчета, които трябвало да се учат как да се превърнат в мъже. Ето че сега Хен беше изчезнал и я беше оставил сама да си бие главата с резултатите от неговите поучения.
— Трябва ми вода — извика тя, преди още Адам да се беше приближил до нея — и ми трябват още дърва за огъня.
Даваше си сметка колко изненадан е Адам, че не го попита къде е бил и не му се скара, че върши неща, които му беше забранила, но беше решила да намери друг начин, по който да стигне до сина си.
— С кого си игра днес? — попита го тя, докато той взе кофата и се запъти към реката.
— С Джорди Макгинис.
Лаура прехапа устни. Джорди беше сираче, тъй като баща му беше убит при опит да присвои земята на свой съсед. Той вечно беше в конфликт с околните, най-вече поради това, че крадеше. Лаура предполагаше, че момчето го прави само колкото да преживява, но все пак то едва ли беше най-подходящият другар за Адам. Прехвърли през ума си имената на останалите момчета и установи, че и сред тях не намира подходящ приятел за сина си. Те или не й харесваха, или родителите им не ги пускаха да играят с Адам.
— Няма ли друго момче, с което би искал да играеш? — обърна се тя към Адам, когато той се върна.
— Дани Елджин, но той харесва Шорти Бейкър, а аз не мога да го трая. Джорди си е намерил работа. Каза ми, че ако му помагам, ще ми плаща.
— Че кой би дал работа на Джорди? — погледна го Лаура.
— Шерифът — отвърна той и сякаш запрати тази дума като камшик в лицето й.