— А ти смяташ ли да обмислиш възможността да позволиш на детето да се вижда с чичовците си от време на време?
Лаура го изгледа гневно: всичкото й желание да бъде любезна с него се изпари.
— Това изобщо не те засяга.
— Както не засяга теб къде ще ходя аз.
— Засяга ме, когато си на моята земя — изстреля тя. — Ще ти изпера дрехите, но искам да ти видя гърба още преди да съм се помръднала от това място.
— Най-добре ще е да си наложиш лицето с тези плодове и да си легнеш. Ще бъдеш много по-доволна от това, което видиш в огледалото утре сутринта.
— Напусни! — изкрещя Лаура. — И си вземи дрехите със себе си!
— Ще се върна утре да видя как си — каза Хен.
— Имам пушка.
— Много добре. Една жена, която живее сама, трябва да е в състояние да се защитава — Хен се извърна към Адам. — Наглеждай майка си, сине. В сегашното разположение на духа тя е способна да нападне всичко, което се движи, включително и пантера. Горката стара котка ще бъде разкъсана на малки дребни парченца, преди да успее да изреве, и целият ви двор ще се напълни с козина. Ще ти отнеме половин ден да го изчистиш.
Лаура трябваше да положи известно усилие, за да запази строгото си изражение.
— Наистина ще ти бъда благодарна, ако си тръгнеш, преди да съм подкопала авторитета си пред сина ми.
— Я виж ти, наистина можеш да се държиш приятно, когато пожелаеш — в тона му нямаше и следа от добронамереност. — На мен също ми беше приятно да се запознаем.
Хен отиде до Деймиън и му развърза краката, а после го преметна на седлото. Докосна периферията на шапката си в прощален поздрав и с ленива походка поведе коня с Деймиън през двора.
— Забрави си дрехите — извика Адам.
Хен само махна, без да се обръща.
— Мамо, той си забрави…
— Не ги е забравил — каза Лаура. — Нямаше никакво намерение да си ги взема обратно.
— Какво ще ги правиш?
Лаура въздъхна.
— Ще ги изпера, какво друго.
— Но ти каза, че няма да го направиш.
— Знам, но мистър Шериф изглежда не е много добре със слуха.
— Той каза, че името му е Хен Рандолф. Чух го.
— Знам. Хен Рандолф. Що за име за зрял мъж е това? Хен. Пиленце. Кокошчица. Напомня ти за нещо, покрито отвсякъде с перушина, което се рови в прахоляка за червейчета и вдига врява до бога, когато снесе яйце в храсталака.
Изведнъж Адам бе разтърсен от силни пристъпи на смях.
— У него няма пера, мамо. И не кудкудяка.
— Той няма пера — поправи го Лаура. — Но приказва много глупости.
— Той наби онзи мъж.
— Да, наистина, че го наби.
Но насилието я плашеше, а Хен се бе държал безмилостно.
— Смяташ ли, че ще се върне?
Лаура впери поглед в мястото, където Хен беше изчезнал в каньона.
— Съмнявам се, че ще го видим някога отново.
— Не го харесах. Ако имам пистолет, ще го застрелям, когато се върне.
— О, ти имаш предвид Деймиън — рече Лаура, възвърната рязко в действителността. — Опасявам се, че ще се върне. А ти няма да застрелваш никого. Сега най-добре да донесеш вода и да събереш дърва, ако ще се захващам с прането на мистър Рандолф.
— Той ти каза да си легнеш.
— Помня какво каза, но можеш да бъдеш сигурен, че очаква дрехите му да са готови до утре.
Но като гледаше как Адам повлече дървеното ведро и се отправи към потока, тя се почуди дали Хен действително би очаквал дрехите му да са изпрани до сутринта. Не познаваше мъж като него и определено не знаеше какво очаква той. С изключение на баща й, когото едва си спомняше, всички мъже, които беше срещала, вярваха, че жените съществуват единствено за да доставят удоволствие и създават удобства на мъжа.
Хен със сигурност бе имал предвид точно това, когато й бе говорил, че Адам трябва да получи мъжко възпитание. Но когато се беше погрижил за нараняванията й, допирът му бе внимателен.
Тя бе забелязала и яростта в очите му, когато бе удрял Деймиън до безсъзнание. Това й напомняше за втория й баща. Не беше забравила градушките от удари, сипещи се отгоре й, не беше забравила чувството за безпомощност. Потрепери. Беше се заклела никога да не позволява това да се повтори. И въпреки че Хен бе пребил Деймиън, тя беше убедена, че той никога няма да удари жена.
— Ще ми трябват поне още две кофи — каза Лаура, когато Адам изля първото ведро в коритото. — Той има невероятно много дрехи.
Тя се загледа след сина си, когато той тръгна към рекичката. Беше добро дете. Не я интересуваше какво мисли Хен Рандолф, смяташе да запази Адам далеч от обсега на Блекторнови, без значение какво щеше да й се наложи да стори. А това включваше използването на пушката, която държеше до леглото си. Тя не мислеше, че Хен ще одобри Блекторнови, въпреки че според него Адам се нуждаеше от мъж покрай себе си. Но откъде можеше да бъде сигурна? Ако един мъж изглежда толкова добре, че жените омекваха от слабост в неговото присъствие, това съвсем не означаваше, че той е и добър.