Тя си припомни блестящорусата коса, подаваща се изпод шапката му, кожата, която на слънцето изглеждаше с цвят на мед, деликатно изразените линии на лицето, чието изражение не издаваше нищо от мислите му, високото, енергично тяло, достатъчно силно, за да свали на земята Деймиън Блекторн с един-единствен удар.
Но най-голямо влияние бяха упражнили върху нея очите му. Толкова сини, колкото небето в ясен слънчев ден, те не издаваха дори и сянка от топлота, учудване, тъга. Нищо. Въпреки че я беше защитил и беше се погрижил за нея, той се показваше напълно студен и безчувствен. А не би могъл да бъде такъв, нали? Не и след като рискува заради нея.
Престани да се държиш като последната глупачка. Всички тези размишления са просто излишни. Ако беше изкарала половината от това време в размисли за Карлин, преди да се омъжиш за него, нямаше да си в такава безизходица сега.
Лаура изхвърли мисълта за бившия си съпруг от съзнанието си, взе чантата и я сложи на стола. Дори това усилие напълваше главата й с кръв и правеше нараняванията изключително болезнени. Тя се отпусна на облегалката на стола. Може би наистина не беше в състояние да свърши някаква работа днес.
Хората в града не бяха толкова стриктни при плащането на сметките си, както в изискването прането им да бъде приготвяно навреме. Но тя знаеше, че няма избор, защото шкафът в кухнята беше почти празен.
— Ще ми се да бяхме по-близо до потока — изпухтя Адам, като изливаше последната кофа. Лицето му беше по-розовяло от усилията да донесе трите ведра.
— Зная, но тогава къщата щеше да се наводнява всеки път, когато водата придойде.
Адам беше наясно с това, но тя не възразяваше момчето да се пооплаче малко. Толкова рядко го правеше.
Лаура отвори чантата и започна да вади ризите една по една. Беше изненадана, че бяха толкова много. Но повече от количеството я изненада качеството на дрехите. Тя се вгледа по-внимателно в тъканта. Фин лен, най-добрия, какъвто бе виждала. Проследи бродериите и прегледа шевовете. По-добри и по-скъпи от всички неща, които й носеха от града. Продължи да вади ризи, докато преброи до двадесет и две. Бельото му и чорапите му бяха от същото добро качество. Откри дори една колосана яка. Този мъж явно имаше официален костюм в гардероба си.
Явно не е бил шериф преди. Или поне до неотдавна. Един шериф трябва да е пресметлив и внимателен. Трябва да знае кой дърпа конците. Хен приличаше на човек, който прави каквото си иска, без да се интересува от последствията.
Лаура се чудеше дали нейният живот би бил по-добър, ако се беше омъжила за мъж като Хен, вместо за Карлин.
Тя беше сигурна, че Хен не би я изоставил заради една евтина курва и не би се оставил да го убият, докато се опитва да открадне един бик. Щеше да се ожени за нея в църква с официалния ритуал, а не да измъква свещеника посред нощ от леглото му, свещеник, който тя не бе успяла да открие вече седем години. И нямаше да я остави без нито един цент с дете, което да отглежда съвсем сама.
Но тя не се беше омъжила за мъж като Хен, а за Карлин Блекторн и беше изкарала последните шест години, грижейки се сама за сина си. Не смяташе да позволи да й го отнемат сега. Нито пък смяташе да го остави да гладува. Ще изпере тези дрехи. После ще си легне. Този мъж ще й плати. Тогава тя ще купи някаква храна. Толкова е просто.
Глава втора
Хен въобще не беше толкова спокоен, колкото демонстрираше пред Лаура. В себе си едва контролираше опасно силен гняв срещу Деймиън. Само мисълта, че сега е шериф, спаси това копеле от пердаха, който си заслужаваше, но който неминуемо щеше да си получи, ако отново се опиташе да тормози Лаура. Докато Хен беше шериф, никой мъж нямаше да се отърве безнаказано за побой над жена.
Той вероятно не трябваше да удря Деймиън — не само веднъж, но и изобщо. Е, това беше лошо. Но беше го ударил и ако Деймиън го ядосаше пак, щеше да го направи отново.
Хен знаеше, че не бе постъпил правилно, и това го дразнеше. Никога не се бе придържал към ограничения. Той и Монти бяха навикнали да раздават свое собствено правосъдие на място — с пистолети или юмруци. Нямаше да му е лесно да промени навиците си сега.
Защо, по дяволите, изобщо се бе съгласил да стане шериф? Никой не плаща двеста и петдесет долара заплата на месец, освен ако не е работа, която само един глупак би приел. Но пък и последните трима служители на закона почиваха шест стъпки под пустинната пепел. Трябваше да прати по дяволите хората от града и да ги остави сами да си берат грижата.