Но той не можеше да го стори и го знаеше. Проклетата работа можеше и да не му харесва, можеше и да желае никога да не е стъпвал в Сикамор Флетс, но не можеше да изчезне, преди да е свършил това, което си бе обещал — да прочисти областта от крадците на добитък. Междувременно работата му изискваше да запази спокойствието, да прилага закона и да защитава гражданите.
Деймиън Блекторн беше един от гражданите. Но също и Лаура.
Хен не знаеше какво друго би могъл да направи за нея, а и не знаеше какво би искал да направи. Тя изглеждаше напълно обикновена — малко избухлива и с остър език, но не повече, отколкото можеше да се очаква от млада жена, обвързана с дете и принудена да изкарва прехраната си, като пере чуждите дрехи. Но тази Лаура, която се беше борила с Деймиън с решителността на тигрица, Лаура, която не пророни и един стон от болка, докато той обработваше раните й, която беше твърде далеч от една обикновена перачка, вече беше се настанила в мислите му.
Тя беше хубава жена. Дори натъртванията и зацапалата я кръв не можеха да го скрият. Напомняше му за една жена, която бе познавал някога и която твърдеше, че е циганка. Тя имаше същата гъста черна коса, огромни тъмнокафяви очи и кожа с цвета на лунен лъч. Беше доста слаба — вероятно защото даваше по-голямата част от храната на сина си, но под обикновената рокля можеше да се отгатне великолепието на формите й. Може би заради гъвкавата й походка. Определено не беше заради прелъстително поведение. Тя го беше гледала право в очите, беше го предизвиквала, нападала. И все пак беше малко изплашена. Не, неуверена. Неспокойна. Той не можеше да си представи Лаура Блекторн да се изплаши от някого. Би могло да се случи, когато е била по-млада, но на млади години хората обикновено са по-различни.
И той някога не беше такъв, но не си позволяваше да разсъждава повече по този въпрос.
Не мислеше, че Лаура е била по-хубава преди. Тя беше от този тип жени, които със зрелостта стават все по-привлекателни, чиято красота само се подчертава от добре подбраното облекло и обстановка и които в средата на тридесетте карат по-младите жени да изглеждат безинтересни и безцветни. Не че това имаше някакво значение за него. Не го интересуваха жените, нито млади, нито стари. Те означаваха обвързване, отговорност, ограничения — все неща, които смяташе да избегне.
Не че не харесваше жените, но те винаги изискваха, очакваха, желаеха, нуждаеха се от нещо. Винаги бяха по петите на нещо, което той не можеше да им даде. И не защото не искаше. Просто той го нямаше.
Чудеше се дали Лаура би могла да е по-различна.
— Тук можеш да ме пуснеш. Този овраг не се вижда от града — обади се Деймиън.
Хен го изгледа недоумяващо.
— Ти отиваш в затвора — каза Хен.
— Нов си тука. Предполагам, че не знаеш как стоят нещата.
— Кои неща?
— Блекторнови не влизат в затвора.
— Защо?
— Навличаш си смъртна опасност.
— Звучи ми като празна заплаха.
— Има хора, които ще ти кажат точно обратното.
— Никога не приемам съвети. Хората обикновено ги дават само за да им е чиста съвестта.
— Ти си глупак!
— Възможно е, но ти си този, който ще лежи в затвора.
Деймиън прехвърли крака си през седлото. Препъна се, когато стъпи на земята, но веднага хукна да бяга. Хен дръпна въжето толкова здраво, че то едва не извади рамената на Деймиън от ставите им.
— Ще те убия! — успя да процеди Деймиън през стиснати зъби. — Ще те напълня с куршуми, ще те изкормя и ще те оставя да умреш.
— Ще имаш предостатъчно време да обмислиш плана си — рече Хен.
Хен изведе Деймиън от пресъхналото речно корито и го поведе към задната част на затвора, като го влачеше подире си. После го натика в една от килиите и я заключи.
— Моето семейство ще ме извади оттук. — Синините от кокалчетата на юмрука на Хен започваха вече ясно да се очертават по лицето му. — И после ще те убият.
— Кажи им да чукат силно — каза Хен. — Спя много дълбоко.
Хен премина в офиса си в предната част на сградата, като тресна вратата, преди да чуе цветистия отговор на Деймиън. Помещението имаше врата и два прозореца, които гледаха към улицата. В единия край се мъдреше бюро, а в другия — една изтумбена печка. Подът беше от грубо насечени дъбови греди. Беше малка постройка, но на шерифа не му трябваше голямо пространство. Нямаше какво толкова да се прави вътре.
Хен се чудеше какво ли биха казали братята му, ако можеха да го видят сега. Беше изпратил телеграма на Джордж. Той трябваше да знае къде се намира, в случай че му се наложеше да дойде да прибере тялото му. Не че очакваше да бъде убит. Не смяташе да се застоява за дълго. Но тази работа му осигуряваше достатъчно занимание, докато вземеше решение какво, по дяволите, щеше да прави през остатъка от живота си.