Колийн Маккълоу
Лавина от убийства
На Уейд, верен, изпълнен с обич, мил и благороден, най-добрия син, с какъвто един баща може да бъде дарен.
Април 1967
До господин Еван Пю
Колеж „Парацелс“
Университет „Чъб“
Холоуман, Кънектикът
„Уважаеми господин Пю,
Признавам ви за победител. Оставих вашите 100 000 долара в стаята ви в колежа, както бе изрично посочено в писмото ви от 29 март. Ще се постарая да представя идването си в колежа като напълно невинно, в случай че някой ме открие. Моля ви, не искайте повече пари от мен. Джобовете ми са празни.“
Ръцете на Еван Пю трепереха, докато четеше писмото, пуснато в кутията му в най-обикновен бял плик, името и адресът му бяха написани на машина, също както и текстът. Тъмният квадратен отвор на пощенската кутия беше празен всеки път, когато слизаше между закуската и края на обяда. И ето че най-сетне, в два и трийсет, беше получил очаквания отговор!
Пое по празния коридор и се заизкачва по извитото стълбище към своя край на фоайето; „Дарацелс“ беше нов колеж, с впечатляващо изчистени, ясно изразени линии, проектиран от световноизвестен архитект, бивш възпитаник на университета „Чъб“. Сградата бе отражение на характерната за него хладна приветливост — подове и стени с мраморна облицовка, скални кътове, оградени от стъкло, бяла светлина, оскъдна украса. На горните етажи, където се намираше стаята на Еван, белият мрамор бе сменен от боядисани в сиво стени и сив линолеум — много практичен избор, който също така създаваше илюзия за простор и свобода. Същото бе и усещането в стаите, поради което всички в общежитието обичаха и ценяха архитекта. Той, както можеше да се очаква, бе преживял ужаса да дели с друг сбутана стаичка в колежа, построен през 1788-а, и тъкмо затова бе проектирал просторни стаи и достатъчно бани в „Парацелс“.
Горе също се оказа пусто. Еван пое предпазливо напред, близо до стената и щом влезе в стаята, се огледа бързо, за да се увери, че съквартирантът му Том Уилкинсън има лекция с останалите първокурсници в крилото, където се подготвяха бъдещите медици. Човек трябваше да внимава, защото дори съвестните кандидат-лекари понякога пропускаха часове. Беше сам. Беше в безопасност.
Макар и невероятно, в стаята не беше разхвърляно. И двамата младежи си имаха автомобили и не им се налагаше да прибират велосипедите си вътре, по пода не се издигаха обичайните купчини кашони, които повечето студенти трупаха. Библиотека, висока чак до тавана, разделяше бюрата им, над които бяха прозорците, а широките единични легла бяха разположени от двете страни на вратата. На всяка от другите две стени имаше по още една врата. Уилкинсън, весел, жизнерадостен младеж, бе закачил постери на сексапилни филмови звезди на стената в своята половина от стаята, докато на другата, на Еван Пю, имаше единствено корково табло, на което бяха забодени бележки и няколко снимки.
Прекрачи нетърпеливо към бюрото си; плотът изглеждаше точно както го остави сутринта. Нито едно от чекмеджетата не беше заключено. Еван ги отвори едно по едно и прегледа съдържанието им, докато се питаше колко място ще заеме пакетът с парите. Това зависеше от стойността на банкнотите, реши той и затвори най-долното чекмедже. Не намери нито банкноти, нито пакет. Обърна поглед към леглото със смачкан чаршаф и изритани одеяла, след това пристъпи към него и вдигна всичко с един яростен замах — нямаше пакет с пари нито върху него, нито отдолу.
След това провери лавиците на библиотеката и пак нищо, а накрая се изправи и се запита как е възможно да е такъв глупак. Как бе възможно жертвата му да знае коя половина от стаята е неговата или че изобщо има половини? Том беше разхвърлян, но дори след като много внимателно прерови вещите му, не откри пакет.
Оставаха единствено дрехите. Този път Еван провери първо тези на Том, но без успех. След това отвори вратата на своя дрешник. Тези дрешници, поместени в малки стаи, бяха доказателство за гения на архитекта, защото той се оказваше от хората, които не забравяха нищичко от миналото и много добре разбираха колко ненужни вещи могат да натрупат младите мъже — и жени! — през годините, прекарани в една стая. Дрешниците бяха разположени по цялата дължина на основното помещение и бяха широки един метър; в далечния край се виждаха редици чекмеджета, след това открити полици, а останалата половина бе оставена празна. Само светлината им куцаше, защото деканът се страхуваше да не стане пожар в някое от тези тесни помещения. Разрешени бяха крушки от двайсет и пет вата, нищо по-силно! Вратите бяха на пружини и се затваряха сами, след като някой отвореше, поредната приумица на декана; той ненавиждаше безредието и гледаше на отворените врати и чекмеджета като на престъпна безотговорност.