Кармайн почука и го обзе странното чувство, че е напълно изоставен. Обикновено го придружаваха Ейб или Кори, два допълнителни чифта очи, които да огледат всички подробности на местопрестъплението от различен ъгъл. Днес, за съжаление, нямаше как да стане, помисли си той, докато чакаше някой да чуе упоритото му чукане и да отвори. Мина минута, след това още една. Той тъкмо се канеше да натисне бравата, когато вратата се открехна и Джералд Картрайт надникна.
— Господин Картрайт?
— Да.
— Аз съм капитан Кармайн Делмонико от полицията в Холоуман. Може ли да вляза, господине?
Вратата се отвори по-широко и Джералд Картрайт отстъпи назад.
Имаше типичния вид на човек, чиято съпруга и малко дете са били убити — прегърбен, покосен от мъка, изпълнен с недоумение, пронизан от силна болка. Бе в началото на четирийсетте, среден на ръст, с безличен вид. При нормални обстоятелства сигурно щеше да посрещне госта любезно, с топлота и много чар, както подобаваше на собственика не на един, ами на цели два ресторанта, и двата много популярни. Преди да дойде, Кармайн проучи подробно, доколкото бе възможно за краткото време, с което разполагаше, миналото на Джералд Картрайт; сержант от администрацията продължаваше с това проучване и с още много други. Хулиганите в Холоуман и ревнивите съпрузи трябваше да се оправят сами, докато дванайсетте убийства заемаха девет десети от времето на служителите на реда.
Интересното бе, че двете заведения на Джералд Картрайт бяха коренно различни и че той не беше готвач. Притежаваше изискан френски ресторант на име „Лескарго“ в Бийчмонт, Ню Йорк, и закусвалня „Джоуи“ на улица „Седар“ в Холоуман, в непосредствена близост до високите сгради на „Сайънс Хил“. И двете заведения носеха добра печалба, едното угаждаше на капризите на привилегированите, които търсеха нови вкусови изкушения, докато другото бе изключително популярна закусвалня, в която се предлагаха палачинки. Картрайт имаше сметка в „Секънд Нешънъл“, където държеше достатъчно средства за покриване на разходите, докато спестяванията му бяха инвестирани в портфолио от акции и облигации в „Мерил Линч“, „Пиърс“, „Фенър енд Смит“. Тъй като Дрънкалото бе имал спешна нужда от пари, Кармайн бе проверил дали наскоро не са теглени големи суми, но така и не откри нищо.
Последва Картрайт в хола, обзаведен с изискани, но не и претенциозни столове и масички за кафе, точно каквито биха избрали разумните родители на четири деца. През двойна стъклена врата се виждаше гостната, която бе много по-елегантно обзаведена. Очевидно там не допускаха децата, реши той.
Джералд Картрайт седна тежко, дръпна издута възглавница и я притисна към корема си.
— Значи онази вечер не си бяхте вкъщи, така ли, господин Картрайт?
— Не! — отвърна с въздишка домакинът. — Бях в Бийчмонт.
— Където имате ресторант.
— Да.
— Често ли нощувате в Бийчмонт?
— Да. Семейството ми живее там, а също и роднините на жена ми, и над заведението държим малък апартамент. Обикновено се храня у мама. Тя живее през две врати.
— Като изключим близките ви в Бийчмонт, защо „Лескарго“ е толкова специален, че се налага да оставате толкова често?
Картрайт примигна, когато Кармайн изрече името на ресторанта, и видимо пребледня.
— Там се предлага френска кухня, господин капитан, и главният ми готвач, Мишел Моро, е много известен. За беда се държи като примадона, която често показва капризния си характер. Незнайно защо, но аз съм единственият, който успява да се справи с него, а ако го изгубя, бизнесът ми потъва. Хората изминават по сто и трийсет километра единствено за да обядват или вечерят в „Лескарго“, резервациите се правят по три месеца предварително, така че съм вързан с ресторанта! Оставам там по два или три пъти в седмицата, за да съм сигурен, че Мишел няма да се разсърди. Кати проявяваше разбиране, въпреки че с отсъствията ми й беше още по-трудно. Три от децата ни са в частно училище „Дормър“, а таксата там е умопомрачителна.