Банята на Грант миришеше на вкиснато. Някой бе повръщал върху сините теракотени плочи на пода, а след това бе направил нескопосан опит да почисти. Когато Кармайн вдигна капака на коша за пране, вътре откри пижама, оплескана с повръщано, вече станала корава; очевидно момчето бе забърсало с нея. Вероятно имаха чистачка, която правеше каквото си иска и все още не бе стигнала до стаята на Грант, но и когато стигнеше, промяната щеше да е минимална. Стига изобщо да влезеше тук.
Време бе да се върне в кабинета.
Почука силно. Трите лица се завъртяха към него, след това децата станаха. Непознат! При това ченге. Селма намали звука.
— Казвам се Кармайн Делмонико, капитан съм в полицията на Холоуман — представи се той, придърпа един стол и седна. — Обърнете столовете си към мен, за да ме виждате, и седнете.
Те се нацупиха, но се подчиниха. Под напереното държание се криеше страх, шок от смъртта на майка им, ужас, че същото може да се случи и с тях, и известно неизказано задоволство, което Кармайн прецени, че се дължи на смъртта на Джими, за когото нито един от тримата не скърбеше.
— Да си видяла или чула нещо предишната вечер, Селма? — обърна се Кармайн към момичето, което бе изгризало ноктите си чак до живеца.
— Не — отвърна троснато тя.
— Сигурна ли си?
— Да! — сопна се още по-дръзко. — Да, да, да!
— Макаронаджия! — изсъска под мустак Джералд-младши. Тъй като Кармайн не реагира, момчето заговори по-високо. — Тъпо макаронаджийско ченге!
Колко много гняв! Кармайн погледна Селма в очите с цвят на безоблачно небе, след това и Джералд-младши и не успя да проникне под бушуващата ярост.
— Ами ти, Джералд? — попита той.
— Аз съм Джералд-младши — изрепчи се момчето, макар и не толкова убедително като сестра си. — Нито съм чул, нито съм видял нещо. Няма как и да чуя от крайната стая, ако при Джими е шумно.
Не каза стаята на мама или на татко. При Джими, все едно Джими притежаваше спалнята.
— Значи Джими е вдигал много шум, така ли?
— Да — отвърна рязко хлапакът и сви рамене. — Беше като овца или коза. Мааа! Меее! — Опита се изблее като овца, грозно и подигравателно. — Буди се непрекъснато и започва, меее!
Оставаше и последното дете.
— Ами ти, Грант? — попита Кармайн.
— Не чувам нищо аз.
Интересно, че в „Дормър“ не бяха успели да се справят с неправилния начин на изразяване на Грант.
Кармайн прочисти гърло и се приведе напред.
— По същото време си бил буден. Повръщал си.
Грант скочи, неспособен да прикрие удивлението си.
— Откъде знаете?
— Първо, миризмата се усеща. Второ, видях повръщаното. Използвал си пижамата си, за да почистиш, все още е в коша за пране. У вас никой ли не пере?
— О, я стига! — извика Селма и се напрегна. — Не можеш да си вреш носа в нещата ни, смотан макаронаджия!
— Виждам, че по-големите деца от семейство Картрайт много обичате тази дума — отбеляза мрачно Кармайн. — Не е типично за „Дормър“, иначе дъщеря ми щеше да ми каже. Тя е на твоята възраст, Селма, сигурно се засичате в някои от часовете — София Манделбаум.
Забеляза как момичето се изчерви — разбра още нещо за социалните порядки в „Дормър“. Докато дъщеря му вече си бе извоювала място, Селма все още се бореше за признание. Невероятно, че това разделение започваше от толкова рано.
Той продължи:
— Знаете, че майка ви и малкото ви братче са били убити онази вечер, така че защо се опитвате да ми пречите? Гледате достатъчно телевизия и сигурно сте запознати с начина на действие на полицията. При разследване на убийство няма нищо свято, включително кошовете за мръсното пране. Просто се успокойте и отговаряйте на въпросите ми, докато сте на удобно и спокойно място като дома си. Ако не искате, ще ви повикам в стаята за разпит в полицията.
Съпротивата се стопи и тримата закимаха.
— И така, Грант, значи ти е прилошало.
— Да — измънка той.
Подтикнат от някакъв инстинкт, Кармайн погледна Селма и Джералд.
— Благодаря, вие двамата можете да излезете. Жената от полицията сигурно вече е пристигнала, помолете я да дойде веднага. Няма как да нараня Грант, ако тя е тук, нали?